В това имаше известна ирония. Аз бях подозирал Санчес и хората му в лъжа, защото разказите им силно се различаваха в подробностите, а сега Мороу ги смяташе за абсолютно виновни, защото версиите им бяха невероятно идентични.
И точно тогава се сетих. Третърн. Този хитър, манипулативен негодник. Именно Мороу беше шпионинът. Беше я накарал да дойде с това решение в последната минута само за да провери дали ще спазя фаустовската ни уговорка.
Е, поне знаех как да се справя с това.
— Виж, Мороу, нищо не можеш да направиш — обясних. — Просто вече е твърде късно.
Тя се завъртя и ме фиксира с очи.
— Никога не е късно, докато не е подписан докладът.
Положих огромни усилия да не се засмея. Беше очарователна в ролята на мошеничка, но вече й бях научил номерата.
— И как ще го обясниш? — попитах подигравателно. — Ще настояваш за военен съд на основата на шестото си чувство? Или ще се опиташ да обясниш, че свидетелите са били прекалено надеждни, за да са истински?
— Ще гласувам така, както ми диктува съвестта. Имам още два дни да взема решение и няма да позволя да ме насилваш.
— Ей, само се опитвам да те предпазя да не се изложиш. Двамата с Делбърт вярваме, че са невинни. Аз съм напълно убеден в това. Дори смятам, че са герои. Всички трябва да бъдат наградени с медали за това, което са направили.
Тя се вторачи в лицето ми вероятно за да види дали говоря искрено. Отвърнах й с поглед, който изразяваше горещо убеждение — същия използвам пред военния съд, когато защитавам някой адски виновен клиент. Понякога действително върши работа. Понякога не.
Най-сетне тя излезе от стаята много ядосана. Третърн и Мърфи можеха да се гордеят с нея. Чудесно представление, чак до последната реплика.
Аз, от друга страна, трябваше да проведа един жизненоважен телефонен разговор. Излязох и казах на Имелда, че ще се върна след около час. Отидох до палатката си, предреших се като Харолд Хуфнагел и се върнах в склада. Беше дежурен същият редник, който седеше в дъното и слушаше някаква рап песен за застрелване и кастриране на ченгета. Какво ли щеше да си помисли някой полицай, ако я чуеше по радиото? Поне не пееха за адвокати. Попитах младежа, който се поклащаше в такт с музиката, дали пак мога да използвам телефона. Главата му също се поклащаше и аз реших да го изтълкувам като утвърдително кимане. Набрах номера на Джанис Уорнър.
— Ало — обади се тя.
— Здравей, обажда се Майк Джексън — казах, като използвах хитрата си парола.
— А, ти ли си — отвърна тя. — Пристигна ли ми доставката?
По гласа й се познаваше, че й е малко трудно да се преструва.
— Да. Можеш ли да дойдеш да си я вземеш след петнайсет минути? След това ще бъда зает в продължение на няколко часа.
— Добре. Идвам веднага.
Разположих се някъде по средата между столовата и жилищните помещения на командированите журналисти. Видях Джанис след около пет минути, така че излязох и я пресрещнах. Хванах я под ръка и двамата пак тръгнахме по улицата.
Носеше панталони в цвят каки, синя риза с отворено деколте и същото черно кожено яке. На дневна светлина забелязах и нови подробности. Имаше страхотна кожа, много бяла, почти като алабастър. Очите й бяха почти черни, както и косата. И имаше тънки извити вежди като ятагани. Много тайнствено и привлекателно.
— Здрасти — възкликнах.
В гласа й нямаше топлина.
— Здравей, сержант Щупнагел.
— Хуфнагел — поправих я. — Харолд Хуфнагел. Но за теб съм Хари.
Тя завъртя очи.
— Да бе, да.
— Свърза ли се с твоята редакция? — попитах.
— Да. Нямат представа за какво говориш. Бърковиц не споменава никакво голямо откритие в статията си. Нито пък говори за вътрешни източници.
— Адски странно. Последния път, когато говорихме, щеше да се пръсне от вълнение. Не мога да повярвам, че не се е канел да пише за това.
— Проверих и Джак Третърн. Нашият репортер, който се занимава с ЦРУ, го познава. Отговаря за Балканите. Дори си има прякор: Джак Сръбски.
— Без майтап.
— Без майтап — повтори тя. — Като Лорънс Арабски. Работил е по сръбските проблеми още от 1990-а, когато Югославия гръмна за пръв път. Има страхотна репутация на много интелигентен и способен човек. Твърдят, че е планирал почти всички операции.
— Чак да се зачудиш защо е дошъл в Тузла, а? — казах мазно и заговорнически й намигнах.
Тя пак ме изгледа странно и аз започнах да се чувствам като Мел Гибсън в онзи филм за конспирацията.
— Че защо да не е тук? — попита. — От другата страна на границата се води война. Щях да се зачудя какви ги върши, ако беше в Никарагуа например. Всъщност би било много по-странно да не е тук.