— Имаше ли нещо друго? — попитах.
— Провеждаше и някакво глупаво разследване за неонацистите и поддръжниците на идеята за превъзходството на бялата раса в армията. Беше му като хоби. Някаква смахната теория, по която работеше от години. Бърковиц беше евреин, нали знаеш. Баба му и дядо му са загинали в нацистките лагери на смъртта.
Едва успях да запазя спокойното си изражение.
— Какво представляваше това разследване?
— Този път се беше насочил по някаква следа, която тръгваше от Форт Браг. Не знам много. Някакви войници, които обучавали скинхедс да взривяват и изгарят синагоги и църкви на чернокожи. Чувала съм, че постоянно се насочвал по нови следи в това разследване, но все не водели доникъде.
— И е дошъл дотук заради това?
— Според Боб Бароус, неговия редактор, искал да провери своето предположение на място. Спомняш ли си серията палежи на църкви миналата година? Бърковиц смяташе, че виновникът може би е тук.
— Майтапиш се — казах.
— Не, честно.
— Тогава няма да повярваш какво ще ти кажа — избъбрих развълнувано. — Според мен знам точно кого е търсил.
Всъщност нищо не знаех. Отчасти защото мозъкът ми изведнъж заработи на много високи обороти. Щеше да бъде невероятно съвпадение, но съдбата ми го дължеше. Старши сержант Уилямс беше експерт в използването на гарота, тъй като всички в Звеното бяхме тренирани да боравим с това чудовищно оръжие. Бяха изхвърлили Уилямс от Звеното, защото се мъкнел с някакви кръвожадни расисти. Ядосваше се много бързо и имаше склонност към насилие. Можех да свидетелствам за това с всички мъчителни подробности. И все пак убийство? Да, можех да си представя този кучи син да убие някого. И то с гарота. По дяволите, сигурно би се усмихвал, докато го прави.
После се намести и още едно парче от мозайката. Може би точно оттам Бърковиц беше разбрал за съществуването на Звеното. Вероятно имаше източник, който му беше казал за Уилямс, и същият този източник го беше насочил и към мен.
Мислите ми бяха прекъснати от мис Уорнър, която вече беше искрено заинтригувана. Тя ме хвана за ръката.
— Известно ли ти е нещо?
Събрах цялата си налична невинност, преди да отговоря:
— Всъщност не. Понякога наистина назначаваме маниаци, но според мен по-скоро ти си права. Сигурно просто е била шантава идея, от която не е излязло нищо. Но бих проверил, ако искаш.
Изглеждаше разочарована. Понамръщи се и каза:
— Трябва да си призная, че при първото ти обаждане точно това си помислих. Хуфнагел е старо немско име, а и ти каза, че си сержант. Помислих си, че се връзва, и…
Колкото и да не ми се искаше да събуждам подозрението й, погледнах часовника си и извиках:
— Боже, кое време е станало! Трябва да проведа още един разпит. Да ти се обадя ли, ако открия нещо?
Тя не беше глупава. Очите й се присвиха още повече, когато каза:
— Добре, обади се.
Старото армейско правило гласи, че не трябва да ходиш по голяма нужда в собствената си чиния, но наистина не можех да й разкажа за старото си приятелче, старши сержант Уилямс. Първо на първо, тя беше репортер, а аз разполагах само с едно подозрение, основано на странно съвпадение. Доста силно подозрение, но все пак. Освен това имах други планове за най-новото си разкритие.
Ефективният капан, който Третърн и Мърфи ми бяха заложили, изведнъж показа сериозен дефект. Ако можех да докажа, че Уилямс е убил Бърковиц, щяха да изгубят единствения си коз. Нямах търпение да го направя. Уилямс все още ми дължеше два зъба и около един месец кръв в урината заради натъртените ми бъбреци. Колкото до Третърн и компания, те също ми дължаха нещо специално. Щях да пренапиша доклада си и да ги издухам от армията. Щях да кажа, че с големи трудности съм стигнал до истината, тъй като ми е пречел заговорът между Третърн и Мърфи. Щях да напиша за директора на АНС, който беше толкова дълбоко замесен в прикриването на престъпление, че дори беше фалшифицирал доказателства. Все още не бях сигурен дали и Клапър не е замесен. Обажданията му винаги идваха в най-неподходящия момент, което беше подозрително, но не и сигурно. Нищо, щях да открия начин да си го върна и на него.
26
Когато влязох в офиса, Лиса Мороу продължаваше да се цупи. Беше седнала до бюрото пред кабинета ми и ме изгледа отровно, докато минавах. Трябваше да й се признае. Беше много упорита.
Написах кратка бележка до старши сержант Уилямс и помолих Имелда да накара някое от момичетата да му я занесе в оперативния център. После отидох до управлението на военната полиция. Марти и Дейвид бяха настанени в една заседателна зала в дъното, точно до кабинета на капитан Уолковиц.