По средата на стаята бяха наредени пет стола и той ни покани да седнем. После с известни затруднения намести огромното си туловище в един от тях, кръстоса крака и скръсти ръце на гърдите си. Гръдният му кош беше голям, но и ръцете му не бяха къси.
Свободният стол оставаше загадка и аз предположих, че в някакъв момент му е хрумнало да извика адвокат, за да го представлява, но после се е сетил, че така ще изглежда, все едно крие нещо, и се е отказал.
— Извинявам се предварително — започна той, — но тази сутрин не мога да ви отделя повече от десет минути. В момента провеждаме важна операция и трябва да бъда в щаба.
— Разбира се, господин генерал. Вие сте зает човек. Няма да ви бавим.
— Благодаря.
Млъкнах за момент, после попитах:
— От колко време познавате капитан Санчес?
— Командвам тази военна част от осемнайсет месеца. Тери беше тук, когато пристигнах.
— Вие сте одобрили назначението му като командир, нали?
— Да, но само формално.
— Защо само формално?
— Защото в Десета бригада има десет батальона. Не е лесно дори да запомниш имената на полковниците и майорите. Знам имената и на повечето капитани, но не ги познавам лично.
Ако бях по-подозрителен по природа, можеше да си помисля, че човек, удостоен със стипендия „Роудс“, завършил пръв в класа си в „Уест Пойнт“, би трябвало да има по-добра памет. Можеше и да предположа, че генералът всъщност е още по-умен, отколкото смятах, и внезапно е развил избирателна амнезия, точно като Уил Смодърс.
Изгледах го със съмнение.
— Но все пак Санчес е бил един от онези капитани, които познавате лично.
— По-скоро не. Бих го познал на улицата, но нищо повече.
— Можете ли да бъдете по-конкретен, сър? — обади се Делбърт.
Генералът смръщи лице, сякаш наистина напрягаше паметта си. Накрая каза:
— Знам, че е женен. Спомням си, че съм се запознавал със съпругата му на някои от официалните мероприятия. Знам, че се е справил добре с няколко учения, и мисля, че посетих неговия екип един-два месеца, преди да заминат за Косово.
Честно казано, не звучеше много правдоподобно, и той долови съмненията ни.
— Вижте — добави бързо, като се опитваше да звучи и да изглежда благосклонен, — ако искате, ще накарам адютанта си да прегледа програмата ми и да провери колко пъти съм се срещал със Санчес за последните шест месеца.
Аз обаче изобщо не исках да се правя на благосклонен.
— Чудесно, господин генерал, но защо направо не наредите на адютанта си да ни даде тази програма, за да я проверим ние?
— Защото е секретна и не може да се предоставя за справки — каза той.
— Господин генерал, всички ние притежаваме разрешителни за работа със строго секретни документи, допълнени с най-различни екстри, така че можем да гледаме каквото си искаме. Точно сега например искам да погледна вашата програма.
Той се обърка за миг-два, после силната му челюст се издаде напред.
— Ако нямате нищо против, бих искал да се посъветвам с адвокат, преди да се съглася.
— Всъщност, сър, като водещ това разследване имам право да конфискувам тази програма. Тя е военна собственост и ако реша, че има отношение към разследването, мога да ви заповядам да ми я предадете.
— Все пак бих искал да се посъветвам с адвокат.
— Разбира се, сър. Но го направете по-бързо, защото бих искал да получа тази програма преди края на работния ден.
Очите му се превърнаха в ледени кубчета, макар че продължи да се усмихва.
— Имате ли други въпроси?
Мороу се наведе напред на стола си.
— Можете ли да ни кажете защо Първи батальон е известен като „клуб на ветераните“?
Дясната вежда на генерала помръдна нагоре.
— Известен? Ами това е стара сержантска традиция. Всъщност в нея няма нищо лошо. Един вид естествена еволюция — да се преместиш в батальон с малко по-високи стандарти, който представлява по-сериозно професионално предизвикателство.
— Командването насърчава ли този процес?