— Това си е работа на сержантите, която се командва от майорите. Няма официална политика по въпроса.
— А вие одобрявате ли го? — попита тя.
— Смятам, че има своите предимства. На хората, изглежда, им харесва. А от собствена гледна точка мога да ви кажа, че е адски полезно да разполагаш с един батальон, на който можеш напълно да разчиташ, дори да го изпращаш само на най-тежките мисии.
Мороу ми хвърли бърз тържествуващ поглед. Делбърт, известният прокурор, също реши да се пробва.
— Сър, можете ли да ни кажете кой е заповядал ареста на Тери Санчес и хората му?
— Лично аз.
— Какво ви накара да издадете тази заповед?
— Разбрахме, че нещо е станало, когато Милошевич и хората му започнаха да провеждат всекидневни пресконференции.
— Но как успяхте да разберете, че именно екипът на Санчес е отговорен?
— Беше много просто. Труповете бяха открити на територията, която наричаме Трета зона. Където работеха хората на Санчес.
— Вие ли заповядахте на екипа му да се изтегли?
— Не се наложи. Те се бяха изтеглили три-четири дни, преди да заповядам да ги арестуват.
— Защо са се изтеглили?
— Защото отрядът от косовари, които са обучавали, е бил унищожен.
— От колко време?
— От три-четири дни.
— Не са ли докладвали веднага щом са избили техните косовари?
— Така мисля. Ще трябва да проверя програмата на операциите, за да видя кога точно са докладвали, но би трябвало да са го направили веднага.
— Тогава защо не им е заповядано да се изтеглят незабавно?
— Защото реших да ги оставя там.
— Защо?
— Веднага след засадата срещу техните косовари Тери автоматично е преместил хората си в друг лагер, известен само на тях. Безопасността им не беше под въпрос.
— Съжалявам, но не ви разбирам.
— Ние обучаваме и други партизански отряди от косовари. Ако бяхме взели решение да инфилтрираме още някой от тях в Косово, можеше да използваме екипа на Санчес за друга операция от типа „Ангел-хранител“, но с новия отряд. Все още не бях взел окончателно решение. Исках да разполагам с повече възможности.
— Как е бойният дух във вашата бойна част, господин генерал? — обадих се.
— Много висок. Най-високият, който някога съм виждал.
— Как си го обяснявате?
Той ни възнагради с толкова скромна усмивка, че граничеше с коленопреклонност.
— Бих искал да припиша заслугите на себе си, но истината е, че войниците винаги се чувстват най-добре по време на акция.
— И не са разочаровани от мисията?
— Те са войници, майоре. Не си задават въпроси за целта на мисията.
Да бе, точно така. Лично аз никога не бях срещал войник, който да не прекарва всяка свободна минута в анализи на целта на мисията и постоянно мърморене по адрес на идиотите, които са я планирали.
— Чух, че сте имали едно самоубийство и един опит за самоубийство — казах.
— Във всяка военна част има самоубийства.
— Вярно е, но при вас е имало един успешен и един неуспешен опит само за няколко месеца.
Очите му се присвиха.
— Вижте, майоре, в тази бригада не беше имало самоубийства цели три години. Дошъл ни е редът. Не искам да звуча цинично, но ако проверите цялата армия, нашето ниво на самоубийства е много под средното.
— Навярно сте разследвали причините за тях?
— Назначихме офицер да разследва случая, в който самоубийството е било успешно.
— И какво откри той?
— Че жертвата е сержант тиловак със сериозни семейни проблеми. Имал е син със синдрома на Даун. Освен това бил алкохолик, а колегите му го описаха като почти клиничен случай на маниакална депресия.
— А другият случай?
— Нямаше разследване, но командирът на батальона ми обясни, че човекът е заподозрял жена си в изневяра, докато той служел тук.
После генералът погледна часовника си и лицето му незабавно придоби болезнено изражение.
— Вижте, трябва да слизам в щаба. Днес имаме две планирани атаки и трябва да съм подръка.
— Разбира се, господин генерал — казах. — Извинявайте, че ви отнехме толкова време.
Лъжех, разбира се. Много ми се искаше да му отнема около дванайсет часа в заключена стая, оборудвана с нагорещени железа и голям брой малки остри предмети, които да забивам под ноктите му. Понякога надушвам лъжите. Ако изобщо ни беше казал нещо вярно, не беше нарочно.
От друга страна, може би просто завиждах. Ето го значи този невероятно добре сложен Адонис, грабнал стипендия „Роудс“, най-младият генерал в армията, на когото са предричали блестяща военна кариера още по времето, когато е носел памперси. А ето ме и мен, средностатистически майор, когото шефовете му бяха готови да жертват. (И, повярвайте ми, до моята бебешка количка със сигурност не се бяха събирали тълпи от почитатели, които да обсъждат блестящото ми бъдеще.)