След продължителна серия от мощни подскоци се приземихме на изровена писта на двайсетина километра от границата с Косово. Когато слязохме от самолета, отново ни очакваше джип, а един майор от специалните сили на име Уилис седеше до шофьора, за да ни придружи до бежанския лагер, не особено оригинално наречен „Лагер Алфа“.
Не беше първата ми среща с нещастието на бежанците. Бях виждал подобни неща след Войната в Залива, когато хиляди кюрди и шиити избягаха на юг в Кувейт, прогонени от гнева на Републиканската гвардия на Саддам. Делбърт и Мороу обаче мигновено получиха „пристъп на широко отворени очи“, както го наричат в армията. Очите се отварят широко от 30 процента ужас, 30 процента съчувствие и 40 процента чувство за вина в най-чиста форма.
— Ще свикнете — обади се майор Уилис.
Минавахме покрай многобройни редици набързо издигнати палатки, натъпкани най-вече с възрастни мъже, майки и малки деца. Имаше много малко млади мъже, а повечето от тях бяха с превързани рани или липсващи крайници. Всички, млади и стари, изглеждаха нещастни, изтощени и гладни. Съдейки по миризмата в лагера, изпитваха и печална липса на душове и тоалетни.
— Колко са? — попита Делбърт.
— Не знаем точно — отвърна нашият водач. — Броят им се увеличава всекидневно. Понякога с неколкостотин, понякога с по няколко хиляди.
— Откъде знаете колко трябва да храните? — попита Мороу.
— С това се занимават службите на ООН. Но и те не знаят точно. Увеличават количеството, като съдят по броя на хората на опашката за храна в момента, в който храната свърши. По-късно ще се запознаете с началничката им.
Спряхме в една малка база, оградена от бодлива тел и охранявана от двама въоръжени пазачи. Те познаха Уилис и ни махнаха да минем.
— Тренировъчният лагер — обяви той.
Слязохме от колата и влязохме в една обширна палатка, където множество зелени барети и албанци в импровизирани униформи бяха устроили нещо като щаб. Уилис ни отведе до една маса в дъното, където ни предложи кафе, а ние, естествено, приехме, защото истинските войници пият кафе всеки път, когато има, а не искахме да ни помислят за адвокати или нещо подобно.
— Това е един от трите щаба, които сме изградили за обучение на Армията за освобождение на Косово — обясни Уилис. — АОК вече се сражаваше със сърбите, когато НАТО започна бомбардировките, но сърбите ги правеха на нищо. Честно казано, АОК не е твърде многобройна, защото според много албанци от нея има повече вреда, отколкото полза.
— Защо смятат така? — попита Мороу.
— Комплексът на жертвеното агне. Точно като евреите в навечерието на Втората световна, които са се надявали, че няма да стане чак толкова лошо. Много от косовските албанци смятат, че борбата на АОК срещу Милошевич допълнително озлобява сърбите, и искат да се прекрати.
— А тя озлобяваше ли ги наистина?
— Не, естествено. Не им създаваха кой знае какви проблеми, но Милошевич експлоатираше ситуацията, за да оправдае етническото прочистване. След всичко, което неговите бандити направиха в Босна, не би трябвало някой да му вярва, но надеждата умира последна, нали така?
— Колко е голяма АОК в момента? — попита Делбърт.
— Всичко на всичко пет-шест хиляди.
— Само пет-шест хиляди? Че това нищо не е.
— Сърбите са извършили прочистването много внимателно. Почти всеки албанец от мъжки пол, който им изглеждал достатъчно голям да носи оръжие, е бил отведен в гората, застрелян и погребан. Много са практични тези сърби. Предполагам, че са искали да унищожат цялото поколение албанци, за да не се занимават с тях поне докато следващите пораснат толкова, че да могат да се бият. Така или иначе, опитваме се да вербуваме всички оцелели.
— И как се справяте? — попита Делбърт.
— Не е трудно. Трудното е да ги задържим достатъчно, за да ги понаучим на това-онова, преди да хукнат обратно към Косово, за да трепят сърби. Когато пристигат тук, вече са доста ядосани.
— Стават ли добри войници? — попитах.
Уилис тайничко се огледа, за да види дали някой от албанците не обръща внимание на разговора ни, преди да отговори:
— Сръбската армия е в действие почти от девет години, така че доста разбира от такъв тип военни действия. Повечето от албанците не умеят нищичко. Няколко месеца не са много време.
Всички се замислихме върху това.
— Но пък мога да ви кажа — добави той, — че смелостта не е никакъв проблем. Американските медии не знаят много за това, което става от другата страна на тази граница…
Той посочи на север.
— Но много от албанците, които обучаваме тук, умират там.
— Тук ли работеше екипът на Санчес? — попитах.