— Не. Санчес и неговите хора работеха в лагер „Гама“, на четирийсет километра източно оттук. Но пък всички лагери са горе-долу еднакви. Ако си видял един, все едно си виждал всичките.
Той погледна часовника си.
— Ако искате да поговорите с хората от ООН, по-добре да тръгваме. Единственото им свободно време е, когато не раздават храна.
Излязохме от щаба, качихме се отново в джипа, а после минахме покрай още няколко редици от палатки до друг ограден с бодлива тел лагер. В този нямаше знамена и пазачи, а само миниатюрна табела, на която пишеше „ВКБ“ — Върховен комисариат за бежанците към ООН, организация, която се занимава с това да пътува от война на война и да се грижи за най-онеправданите хора на планетата.
Една жилава остроноса жена на петдесетина години ни очакваше на главния вход. Когато спряхме, тя се качи при нас и нареди на шофьора да ни закара обратно в центъра на лагера. Говореше английски със силен френски акцент и Уилис ни каза името и фамилията й, но аз чух само първото: Мари.
Двамата с Уилис, изглежда, се познаваха добре. Седяха един до друг без притеснение и без да разговарят — като възрастна семейна двойка, която изпитва тихо задоволство от присъствието на другия, особено когато има и непознати хора. Точно такива бяха.
Делбърт и Мороу все още гледаха с широко отворени очи. В повечето случаи „пристъпът“ държи по цяла седмица. След това гледката на нещастието навсякъде около теб се превръща в обикновен житейски факт и нервната ти система сякаш спира да го регистрира. Най-сетне стигнахме до няколко палатки, оградени с бодлива тел, на които беше изрисуван голям червен кръст. Слязохме от претъпкания джип, за да ги разгледаме. Мари започна да обяснява:
— Когато пристигнат, бежанците първо минават оттук за медицински преглед. За да прекосят границата и да стигнат до лагера, те предприемат много трудно и опасно пътуване през планините. През този сезон много от тях пристигат с измръзвания и лека хипотермия. Освен това голям брой са ранени от сърбите.
Тя се обърна и ни въведе в първата палатка, като продължи да разказва. На входа чакаше дълга опашка от нещастни албанци, а вътре имаше пет-шест работни поста, на които няколко лекари ги преглеждаха със стетоскопи, сонди и други медицински уреди.
— Тук ги обработваме. Докторите преглеждат раните им и ги разпределят за по-нататъшно лечение.
Спряхме до момиченце, което лежеше на носилка. Беше мръсно, с разкъсани парцаливи дрехи. Една жена, която на пръв поглед изглеждаше на петдесет, но сигурно просто беше преживяла много трудни трийсет, беше надвесена над детето, а млад лекар записваше нещо в някакъв картон.
Мари и лекарят си поговориха на френски в продължение на минута, докато всички гледахме момиченцето. Изглежда, беше в кома, защото лежеше с отворени очи, но не виждаше. После Мари се обърна към нас:
— Момичето е на дванайсет. Майка й казва, че преди седмица, късно вечерта, отряд на сръбската милиция отишъл в къщата им. Майката дори разпознала двама-трима от хората, защото били израснали заедно. Разбили вратата и извели момиченцето и двете й сестри на двора, където ги изнасилили. Казва, че изнасилването продължило часове, защото се изредили около двайсет души. Това момиченце пищяло с първите петима мъже, но после млъкнало, а те продължили да се изреждат. Когато свършили, застреляли сестрите й. Майката не знае защо са пощадили малката, но я оставили там с нея и им дали два дни срок да се махнат, защото иначе щели да се върнат и да го направят отново.
Отидохме при следващия лекар. Той тъкмо преслушваше гърдите на възрастен мъж с крака, омотани с парцали, който седеше на метална маса и стоически понасяше прегледа. Мари и лекарят отново размениха няколко думи, докато ние останахме встрани и положихме максимално усилие да не се държим като безполезни воайори, попаднали сред истинското страдание и хората, които се бореха с него. Мари пак се обърна към нас:
— Този човек бил прибран от сръбската полиция преди три седмици. Затворили го за четиринайсет дни с около двеста други. После започнали да ги извеждат един по един за разпит. Каза, че няколко дни поред чувал ужасни крясъци, преди да дойде неговият ред. Завели го в мазето на полицейското управление. Стените били покрити с кръв, а в единия ъгъл имало купчина от различни крайници и пръсти от ръце и крака. Каза, че на него не му отрязали нищо. Извадил късмет. Само го били няколко часа с тежки метални палки. Казал, че не знае нищо. Те също се уверили в това след няколко минути, но, така или иначе, продължили да го бият.
Докато Мари разказваше, не можехме да откъснем очи от стареца, който на няколко пъти се закашля и се опита да прикрие устата си с ръка, а между пръстите му изби кръв.