— Според лекаря е цяло чудо, че е оживял. Той и останалите затворници най-сетне били изведени в гората. Строили ги и започнали да ги разстрелват с картечница, а телата нападали около него. Той се хванал за корема, все едно бил застрелян, и се хвърлил назад в една купчина трупове, а после се намазал с кръвта от техните рани. Когато сърбите дошли да доубият ранените, успял да се престори на умрял. Щом се стъмнило, изпълзял оттам и вървял три дни, докато стигне дотук.
Мари ни изведе от палатката и всички спряхме за малко, преди да влезем в следващата.
— Старецът няма да издържи и два дни — каза тя с равен глас. — Има фатални вътрешни кръвоизливи. Лявата му ръка е счупена поне на три места, белите му дробове са продупчени и най-вероятно единият му бъбрек е спукан.
— Какво ще го правите? — попитах тъпо.
— Ще го преместим в палатката, където държим умиращите. Ще му бием инжекции с морфин и ще се опитаме да облекчим смъртта му. Вдигнал е четирийсет и един градуса, вероятно от вътрешни инфекции. Знае, че умира. Преживял е ужасни мъки, за да се добере дотук и да умре сред сънародниците си.
— Ами момиченцето? — попита Мороу.
Гласът на Мари не се промени.
— Имаме психолог, специалист по изнасилвания, но за това момиче трябват години интензивно професионално лечение. Освен това жените в селски райони съзряват по-бързо от нашите, така че вероятно е бременна. Поне за това можем да направим нещо. Майка й ни помоли да я прегледаме и да направим аборт, ако открием зародиш.
Всичко това продължи още час, през който ходехме от палатка на палатка и се запознавахме с нови и нови ужасяващи случаи. Трябва да призная, че се чувствах като някакъв отвратителен воайор, който наблюдава отстрани нещастието на жертвите.
Най-сетне Мари ни изведе от медицинския лагер, извини се, че трябва да се връща към задълженията си, и горещо ни благодари за посещението. При последното долната ми челюст увисна.
Всички се накачихме обратно в джипа и Уилис попита:
— Искате ли да видите още нещо?
Тримата се спогледахме и почти се изчервихме, защото никой от нас не се чувстваше особено горд точно в този момент. Уилис, изглежда, го усети и нареди на шофьора да ни закара в щаба.
— Казахте, че с това се свиквало — обърна се Мороу към него. — За колко време?
— За цял живот — отвърна той с много вдървена усмивка.
— Тя е забележителна жена, нали? — попита Мороу, като проследи с поглед Мари, която се отдалечаваше по прашната улица.
— Работили сме заедно в Могадишу и в Босна — отвърна Уилис. — Занимава се с това от двайсет години. Мисля си, че един ден просто ще се прибере вкъщи и ще се застреля.
— Сигурно се гордее с всички хора, на които е спасила живота — предположи Мороу.
— По-скоро не. Когато си залят с такава вълна от бежанци, можеш единствено да направиш подбор. Да отделиш тези, които имат шанс, от останалите. Но после мислиш само за тези, които си захвърлил, като онзи старец.
Понякога ми се случва да срещна някой, в сравнение с когото се чувствам истински дребен егоист. Тази Мари например. Трябва да призная, че след като видях момиченцето и стареца, вече не симпатизирах особено на сърбите.
Никой от нас не каза и дума по време на обратния полет към Тузла.
8
Имелда и помощничките й влязоха с танцова стъпка, понесли табли с пържени яйца, бекон и познатото акано на керемида. Тя отново беше в пълна бойна готовност, дребното й тяло беше напрегнато и готово за скок, а очите й се стрелкаха от Делбърт към Мороу в очакване на предизвикателството. Те не казаха нищо. Спогледаха се горчиво, после хванаха вилиците и ножовете си и веднага започнаха да се хранят направо от подносите с пълно безразличие. Имелда ги изгледа с присвити недоверчиви очи, за да се увери, че това не е някаква нова хитра тактика, която са измислили. Просто не разбираше. След един следобед, прекаран в лагер „Алфа“, дори най-големият шовинист по отношение на здравословната храна би осъзнал, че е вселенска глупост да се оплакваш от малко повече холестерол.
Когато англичаните за пръв път пристигнали в Ирландия, те оградили с много дълбок ров един замък в Дъблин и се нанесли в него, за да управляват страната. Нарекли въпросния ров Предела. Ирландците тогава били див и варварски народ и англичаните, които винаги са били известни със снобизма и снизходителното си отношение към останалите, просто седели в замъка и описвали нецивилизованата и сприхава природа на ирландците като нещо „отвъд Предела“. Е, ние току-що подробно бяхме огледали нещо, което беше много отвъд Предела.