Не можах да мигна почти през цялата нощ, докато един старец умираше от брутален, безсмислен побой, а едно малко момиче с изстинал поглед отново и отново изживяваше кошмарите в главата си и губеше живота си тихо, но мъчително. От тъмните кръгове под зачервените очи на Делбърт и Мороу заключих, че и те са имали среднощни посетители.
Най-сетне Имелда измърмори някаква неразбираема ругатня, за която от опит знаех, че представлява нещо като триумфален вик, и с трополене излезе от стаята, като без съмнение отиде да тероризира някой друг. Просто изпитваше биологична нужда да започва всеки нов ден, като подскача по главата на някого.
Тримата с Делбърт и Мороу поне вече разполагахме с някакъв морален компас, с който да се ориентираме в разследването. Убийството в такава ситуация най-вероятно не беше резултат от вродена злоба или безразсъдство. В Америка имаше много хора, които убиваха просто за да видят как ще се почувстват или като отмъщение за гадното си детство, или защото са видели нещо по телевизията, прочели са нещо в интернет или са чули нещо в текста на някое рап парче. Но когато деветима американски войници извършат ужасно дело на такова място, техните мотиви със сигурност са много по-сериозни. Все още нямахме точна представа какви са тези мотиви, но поне вече знаехме нещо за средата, от която са били породени.
— Мисля, че е време да се разходим до Италия, за да посетим нашите затворници. Според мен вече сме готови да започнем да разпитваме обвиняемите — обявих.
В ъгълчетата на красивите очи на Мороу се появиха няколко бръчки.
— Как ще подходим?
— Все още не съм решил — признах си във внезапен пристъп на несигурност.
Делбърт се оживи за пръв път, откакто се бяхме запознали, вероятно под влияние на моята нерешителност.
— Аз бих започнал с тримата старши офицери — обяви смело.
— И защо би го направил? — попитах.
— Защото ми изглежда най-вероятно командирите да са взели решението.
— А смяташ ли, че е най-вероятно точно те да проговорят?
— Според мен има само един начин да разберем — каза Делбърт.
— Прав е — намеси се Мороу. — Най-важното в това разследване е мотивът. Можем да разберем какъв е само от командирите.
Вече не можех да се сдържам.
— Това би било ужасна грешка — казах.
Мороу въздъхна.
— Останах с впечатление, че нямаш план.
— Промених решението си. Вече имам. Предлагам заедно да разпитаме Санчес, а после да се разделим.
— Добре — съгласи се Делбърт, очевидно приел факта, че всяко негово предложение ще бъде отхвърляно.
— А имаш ли идея за какво да ги разпитваме? — попита Мороу, като хитро избегна следващия ми капан.
— Всъщност да. Смятам, че още не е дошъл моментът да ги хващаме за гърлото. В този рунд искам просто да чуем тяхната версия за събитията.
Вечно полезната Имелда беше уредила полета ни още предишния ден. На пистата чакаше нов „С–130“, натъпкан до тавана с шумни войници и пилоти, които се готвеха да прекарат отпуската си в Италия. Когато тримата влязохме, в самолета изведнъж стана много тихо. Седнахме заедно и никой не ни обърна внимание по време на целия полет, с изключение на тежките убийствени погледи, които ни хвърляха.
За щастие полетът беше кратък. Едва час и половина по-късно се озовахме на едно модерно, гладко като стъкло летище в Северна Италия. Имелда се беше погрижила за военна кола, а шофьорът ни чакаше до сградата на летището. Не беше трудно да ни познае. Бяхме единствените хора от самолета, облечени с нови, неизбелели, колосани бойни униформи. Това е тъпото при адвокатите. Дори когато се опитваме да се слеем с тълпата, изпъкваме като въшки на чело.
Повозихме се десетина минути и стигнахме до малък хотел на три етажа, разположен на върха на хълм, откъдето се виждаха безкрайни равни поля, нашарени от миниатюрни хълмчета със замъци и крепости по тях. Като се има предвид, че бяхме в Италия, гледката беше адски романтична. Военновъздушна база „Авиано“, където държаха нашите заподозрени, беше на пет километра.
Делбърт и Мороу веднага измъкнаха екипите си за джогинг и хукнаха надолу по пътя. Бяхме се върнали в цивилизования свят и те възнамеряваха веднага да вземат мерки по отношение на въглехидратите и холестерола, които бяха погълнали заради Имелда. Аз пък си облякох бански и слязох до басейна. Обикновено разсъждавам най-добре на подобни места. С радост отбелязах, че покрай басейна са се изтегнали и няколко италианки с оскъдни бикини. Гледката определено обещаваше да подпомогне по-бързото ми възстановяване.
Внимателно бях проучил досието на капитан Тери Санчес, командира на екип „Алфа“, и всъщност с нетърпение очаквах да се запозная с него. Бях научил, че родителите му са кубински имигранти, част от приливната вълна, избягала от режима на Фидел Кастро, за да се установи в топлите градове в южната част на щата Флорида. Можех да направя някои предположения за характера му, защото повечето синове на подобни хора бяха отгледани като безупречни патриоти и научени да изпитват почти сюрреалистична омраза към Фидел, както и да се опитват да живеят според мачисткия морал на латиноамериканския свят. Не обичам стереотипите, но понякога вършат работа, особено по отношение на различните култури.