В действителност исках най-вече да наритам до смърт малкия пухкав майор от ВВС, който беше дал на Санчес и хората му цяла допълнителна седмица, през която алибито им да отлежи, така че работата ми да стане стотина пъти по-трудна.
Поканиха ни в една стая, в която да изчакаме. След около три минути въведоха капитан Тери Санчес. Беше облечен в бойна униформа, без окови или белезници. Сержантът от ВВС, който го придружаваше, дискретно излезе от стаята.
Санчес стоеше изправен като статуя до вратата, сякаш краката му внезапно бяха потънали в бетонния под. Изучаваше ни като лъвове, които са дошли да го разкъсат. Изглеждаше по-слаб, отколкото на снимката, а очите му бяха по-твърди, по-малко тъжни, почти безчувствени. Понякога обвинението в масово убийство оказва този ефект върху хората.
— Капитан Санчес, аз съм Шон Дръмънд, водещ разследването, а това са двамата ми помощници Джеймс Делбърт и Лиса Мороу. Моля, седнете.
Посочих му стола от другата страна на масата. Без да каже дума, той прекоси стаята и седна.
— Това е само предварителен разговор — уточних. — Съобщиха ни, че сте се отказали от правото си на него да присъства и адвокат. Вярно ли е?
— Точно така — каза той с малко неуверен глас.
— Как е семейството ви? — попитах, като се опитвах да го предразположа.
— Добре са.
— Разрешават ли ви да им се обаждате редовно?
— Достатъчно често.
— Как се отнасят с вас тук?
— Много добре, майоре. Престанете с тези глупости и давайте с въпросите.
Не изглеждаше ядосан, а по-скоро напрегнат — като човек, когото водят на бесилото и той не може да се насили да разменя любезности с тълпата.
Усмихнах се.
— Добре, да се захващаме за работа.
— Хубаво.
— Имаме няколко предварителни въпроса — обявих, като поставих диктофона на масата между нас. — Ако не искате да отговорите на някой от тях, можете да се въздържите. Но трябва да ви предупредя, че това е официално разследване и ако някое от твърденията ви по-късно излезе лъжливо, може да доведе до допълнителни обвинения.
Делбърт и Мороу ме изгледаха с изражения от типа „това пък що за тъпотия беше“. На човека срещу нас бяха предявени трийсет и пет обвинения в убийство, както и за множество други сериозни престъпления, а аз го заплашвах с дреболии.
По отношение на всеки друг те щяха да са прави. Но Санчес беше офицер от армията на САЩ и най-вероятно щеше да изпита известно напрежение от моето предупреждение. Офицерската чест продължаваше да се цени.
— Разбирам — каза той.
— Добре. Моля, започнете с точно описание на мисията на вашия екип, когато заминахте за Косово.
Той се наведе напред и здраво сключи ръце пред устата си. Всеки професионалист, който води разпити, може да ви каже, че това е един от най-характерните жестове на човек, който се кани да изтърси няколко опашати лъжи. Толкова по въпроса за предупреждението ми.
— Бяхме част от операцията „Ангел-хранител“. Групата от АОК, която обучавахме, беше изпратена на мисия в Косово. Нашата задача беше да ги придружим и да им окажем съдействие.
— Съдействие ли? Какво съдействие?
— Продължаване на обучението, помощ при планирането на операциите и други подобни.
— Не бяха ли достатъчно добре обучени, за да се справят сами?
— Не.
Извадих лист хартия от куфарчето си.
— Притежавам копие от доклада ви, с който оценявате косоварския отряд при завършването на обучението им. Това е вашият подпис, нали?
Посочих стегнатия, почти детски подпис в дъното на листа. Той едва го погледна.
— Да.
— Тук твърдите, че са били готови.
Той студено изгледа документа.
— Твърдях, че отговарят на минималните изисквания, за да бъдат квалифицирани като отряд от АОК.
— Но нещо в тези изисквания не е било както трябва.
— Да. Те са малко по-ниски от тези в нашата армия. Обучавахме ги точно толкова, че да ги убият — отвърна той с ясна горчивина.
Продължих въпреки всичко:
— В какви отношения бяхте с вашия отряд от АОК?
— Какво искате да кажете?
— Приятелски? Професионални? Лични? Служебни?
— Професионални.
— Бихте ли обяснили по-подробно?
— Наредиха ни да ги обучим и ние го направихме. Това ни беше работата и те бяха част от нея.