Нямаше как да възразя на това.
— На какво разстояние зад вас беше сръбският отряд? — попитах.
— Откъде можех да знам? Бяха зад нас, това ми стигаше.
— Но вие казахте, че са излетели няколко сигнални ракети. Ако са излетели нагоре, би трябвало да сте били в състояние да определите разстоянието до преследвачите.
Той ме изгледа продължително, преди да отговори. Както повечето хора, той не беше свикнал да го разпитват и преживяването никак не му харесваше.
— Не съм ги видял как излитат — каза.
— Не сте ги видели?
— Не. Бях твърде зает да водя хората си. Гледах картата, компаса и пътя пред себе си.
— Тогава откъде знаете, че са излетели изобщо?
— Казаха ми.
— Кой ви каза?
— Не си спомням.
Беше мой ред да го изгледам продължително. Опитах се да си придам максимално недоверчиво изражение, без да споменавам нищо. Той отвърна на погледа ми, но му стана неудобно.
— Вижте — обади се накрая, — предали са ми по колоната, предполагам. Не си спомням точно кой.
Продължих да мълча, но той реши да не украсява повече.
— Добре — казах. — И после какво стана?
— Продължихме да бягаме през целия ден. На зигзаг, за да ги объркаме. Над короните на дърветата се виждаха облаци прах, а понякога чувахме шум от превозни средства в далечината.
— И какво означаваше това според вас?
— Че сърбите придвижват мобилни отряди, за да ни хванат в капан.
— Обсъдихте ли го с някой от екипа?
— Да.
— С кого?
— Спомням си, че го обсъдих със заместник-командир Персико.
— Но все пак не докладвахте по радиото в щаба на Десета бригада?
— Не.
— Защо не?
— Защото се движехме с голяма скорост. Всичко ставаше много бързо. Освен това с какво можеха да ни помогнат оттам?
— Можеха да пуснат разузнавателен самолет, за да определят в каква ситуация се намирате. Да ви предложат помощ от въздуха. Можеха дори да организират хеликоптерна акция, за да ви измъкнат.
Не очакваше да му отговоря, без да се замисля, и за момент изглеждаше объркан. После сви рамене.
— Вижте, готов съм да призная, че в този момент не съм разсъждавал много ясно. Просто се опитвах да изкарам моите хора оттам, и то невредими.
— Сигурно — отвърнах, колкото да му покажа, че не му вярвам.
— Освен това се притеснявах, че сърбите могат да засекат съобщение по радиото. Можеха да направят триангулация и да определят точното ни местоположение.
— Но те вече са го знаели, нали така? Все пак са ви преследвали.
— Не. Само предполагах, че знаят къде сме. Казаха ми, че са излетели няколко сигнални ракети, но това все още не означаваше, че преследвачите знаят точното ни местоположение.
Започваше да се изнервя. Очевидно постоянните въпроси за сигналните ракети му лазеха по нервите. А аз точно това исках. Ако успеех да го накарам да се отклони от лъжливата версия, която явно беше подготвил заедно с останалите, и да започне да импровизира, щях да открия пътя за атаката.
— Добре, продължете — подканих го.
Той спря за момент, за да си възвърне самообладанието, после продължи:
— Бягахме цял ден. Надявах се, че след като се стъмни, ще можем отново да завием на юг и да се опитаме да достигнем границата. Към полунощ спряхме и образувахме наблюдателен периметър. Около нас продължаваха да се чуват превозни средства и ние разбрахме, че сърбите засилват издирването. После, към два през нощта, на километър и половина от нас излетя още една сигнална ракета. Тогава взех оперативно решение.
— Какво?
— Трябваше да устроим засада на някоя сръбска колона.
— Защо взехте това решение?
— Защото трябваше да привлечем вниманието на сърбите. Не можехме да ги надбягаме. Оформяха примка около нас. Трябваше да ги принудим да бъдат толкова внимателни, колкото бяхме и ние. Разбирате ли ме?
— Не — отвърнах. — Обяснете го по-подробно, моля.
— Бяхме на тяхна територия. Те се чувстваха в безопасност. Движеха се с пълна скорост, преследваха ни пеша и се опитваха да отрежат пътя ни с превозни средства. Ако не откриех начин да ги забавя, щяха да ни хванат.
— И вие решихте, че засадата ще ги забави?
— Естествено. Трябваше да разберат, че представляваме опасност. Ако продължаваха да не внимават в картинката, щяхме да ги накараме да си платят за недоглеждането.
— Заповедите ви не гласяха ли, че можете да убивате само при самозащита?
— Това си беше точно самозащита — каза той толкова убедено, че все едно не можеше да се спори по въпроса.
— Значи им устроихте засада?
— Да. Реших да ги ударим призори. Използвах картата, за да избера място на пътя, където имаше S-образен завой с хълмове от двете страни. Придвижихме се дотам за един час и около четири сутринта бяхме на позиция. Устроихме засадата и зачакахме. От време на време минаваше по някое превозно средство, но ние го пускахме. После, около шест и половина, се зададе колона от около шест коли и ние ги нападнахме.