— Защо избрахте точно тази колона?
— Защото беше по-голяма. Исках сърбите да си помислят, че сме повече от хората в един екип за специални операции. Исках да си помислят, че сме трийсет-четирийсет души. Ако ударехме само една кола, щяха да разберат, че си имат работа с малобройна част.
— Но ако вече са ви забелязали и проследили, не са ли знаели колко сте?
— Точно там е работата. Според мен знаеха, но аз исках да ги накарам да се съмняват. Нямаше откъде да разбера дали в нашата зона работи само един екип или петдесет. Реших, че ако ударим по-голяма колона, ще си помислят, че сме повече, отколкото са смятали първоначално.
— Колко време отне засадата?
— Не мога да кажа със сигурност. Пет минути или малко повече.
— Опишете я.
— Беше стандартна L-образна засада. Поставихме две противотанкови мини с дистанционни детонатори на пътя, за да взривим първата кола и да спрем колоната. Заложихме венче от маргаритки от мини „Клеймор“ покрай отсрещната страна на пътя, които задействахме, след като войниците излязоха от колите и се опитаха да заемат позиции зад тях. После обстреляхме колоната с „М16“ и картечници в продължение на няколко минути. Накрая си тръгнахме.
Това обясняваше защо толкова много от труповете в Белград имаха сачми от противопехотни мини, забити в гърба. Беше облекчаващо откритие, защото другото обяснение би било, че Санчес и хората му безжалостно са взривили няколко мини „Клеймор“ в гръб, докато врагът е отстъпвал. Ако казваше истината, поне отпадаше обвинението, че е превишил рамките на обичайните бойни действия и е проявил изключителна жестокост.
— Имаше ли оцелели?
— Да.
— Откъде знаете?
— Продължиха да стрелят, докато отстъпвахме.
— С леки или тежки огнестрелни оръжия?
— Леки, но и така бяха достатъчни.
— Колко оцелели бяха останали според вас?
— Вероятно четирима-петима, които продължаваха да стрелят. А сигурно е имало и доста ранени.
— Знаете ли, че според сърбите няма оцелели?
— Това е лъжа! — извика той, очевидно разгневен. — На този път бяха останали живи войници, когато си тръгнахме!
— Аз лично огледах труповете — казах. — Трийсет и пет души.
В този момент очите ни се срещнаха и ние просто се гледахме известно време. Понякога, по средата на някоя бомбардировка от лъжи, някаква частица истина все пак се промъква в разговора. Усещането е толкова свежо, че ушите ви започват да звънят. Беше точно един от тези моменти.
— И какво направихте после? — попитах.
— Продължихме с отстъплението. Предположих, че след като сърбите открият колоната си, ще се забавят за известно време. Затова отново поведох хората си на юг. Бяхме на около петдесет километра от границата. Предположих, че ако се движим бързо, до вечерта ще стигнем.
— Продължаваха ли да ви преследват?
— Не знам. Не заложихме още сигнални ракети, така че нямаше как да разберем.
— Защо не го направихте?
— Мисля, че бяха свършили.
— Мислите?
— Не проверих със сигурност, но според мен бяхме използвали последната при засадата.
— Докладвахте ли в щаба? — попитах, като адски добре знаех, че го е направил, защото това вече беше отразено в дневника.
— Да.
— Съобщихте ли за засадата?
— Не.
— Защо не?
— Защото не исках някой да остане с погрешно впечатление.
— Извинете, но бихте ли обяснили какво имате предвид?
— Предположих, че няма да се зарадват много на постъпката ми. Просто нямах време да им обяснявам защо съм го направил.
— И какво докладвахте?
— Че се изтегляме.
— Обяснихте ли, че ви следят, че по пътищата около вас има сръбски колони и по ваша преценка сте в опасност?
— Не.
— Защо не?
— Защото според мен нещата вече бяха под контрол. Предположих, че с тази засада сме спечелили достатъчно време, през което да се изтеглим.
— Но не докладвахте за засадата и след като се върнахте. Защо?
— Беше грешка — каза той и, изглежда, наистина съжаляваше. — Признавам го. Реших, че не е станало нищо лошо, и не виждах причина да докладвам.
Обърнах се към Делбърт и Мороу. И двамата го слушаха очаровани, подпрели брадички на ръцете си. Идеята на алибито беше адски добра. Можеше и да възникне спор за точните граници на самозащитата, но концепцията за отчаян екип, хванат в капан в тила на врага и обкръжен от кръвожадни сърби — същите хора, които бяха застреляли Скот О’Грейди от засада и бяха отвлекли трима американски миротворци в Македония, — имаше всички шансове да получи всеобщо съчувствие.