— Някой от вас има ли въпроси? — попитах помощниците си.
Те поклатиха глави. И те, както и аз, можеха да го разпитват още цели часове, но това щеше да стане по-късно. Първо трябваше да поговорим с някои от останалите членове, за да потърсим несъответствия.
Санчес продължаваше да седи с ръце, сключени пред устата. Пръстите му бяха здраво преплетени, стиснати до побеляване, сякаш щяха да се разхвърчат и да започнат да правят странни неща, ако ги пусне. Предполагах, че адски се притеснява как е преминало театралното му изпълнение. Изгледах го възможно най-безизразно.
— Благодаря ви за отделеното време, капитан Санчес — казах, изключих диктофона и започнах да прибирам разни листа в куфарчето си.
Той се изправи и прибра стола до масата. Остана там, с нещо като неудобство или дори безпомощност.
— Господин майор?
— Какво? — запитах, докато се изправях и се готвех за тръгване.
— Не сме избили онези сърби. Заклевам се. Когато си тръгнахме, някои от тях все още бяха живи.
Кимнах. Не в знак на съгласие, а просто че съм го чул.
9
Когато се върнахме в хотела, някой беше пъхнал плик под вратата на стаята ми, а на телефонния секретар мигаше онази дразнеща червена светлинка. Отворих плика, докато набирах кода за прослушване на съобщенията, което не беше лесно само с две ръце.
В плика имаше факс, препратен от Имелда. Беше добавила и една миниатюрна бележчица, която гласеше: „Кучи син!!!“ Не разбрах дали се отнася за мен или за човечеството като цяло, затова продължих да чета.
Факсът беше копие от статия във „Вашингтон Хералд“ от предишния ден. Беше подписана от самия Джеръми Бърковиц, същия тип, на когото бях затворил телефона, и съдържаше шокиращото разкритие, че армията е възложила делото за вероятно най-сериозното криминално престъпление в историята си на един нищо и никакъв майор от пехотата и двама капитани. По този начин се намекваше, че ако армията действително искаше да разбере истината за този случай, щеше да избере по-висши и квалифицирани специалисти да оглавят разследването. Името ми дори се споменаваше няколко пъти в статията — написано грешно, което добавяше лична обида към клеветата.
Можех да си помисля, че Джеръми Бърковиц е отмъстително копеле, което се опитва да ми го върне за затварянето на телефона, но това водеше към извода за тревожна липса на професионализъм у един много известен журналист. Така или иначе, статията беше доста слаба. Не, наистина, на кого му пукаше дали армията е назначила някакъв майор да оглавява разследването? Ако Бърковиц не можеше да направи нищо повече, нямаше за какво да се притеснявам.
На секретаря имаше три записани съобщения. Едното беше от нахалния, досаден съветник на президента, с когото се бях запознал, преди да тръгна от Вашингтон, а второто беше от генерал Клапър, шефа на военната колегия. Тези типове са такива — ако им се обадиш веднъж, никога няма да можеш да се отървеш от тях. Като досадно гадже, което не иска да те остави на мира.
Помолих оператора незабавно да ме свърже с генерал Клапър. Не че толкова ми се говореше с него, но ако не му се обадех веднага, пак щеше да ми позвъни посред нощ в крайно добро настроение.
Невероятно деловата му, хладна секретарка вдигна на първото позвъняване, а само след миг чух и него самия.
— Как се чувстваш като знаменитост?
Засмя се, което не беше много трудно, тъй като никой не го беше накарал да се наведе, та да го изтипоса в гръб на първата страница на национален всекидневник същата тази сутрин.
— Вчера ми харесваше повече, защото все още никой не беше чувал за мен.
— Какво толкова направи, за да вбесиш Бърковиц? — попита той, като демонстрира забележителна обща култура.
— Това, че му затворих телефона, брои ли се?
— Не бих ти препоръчал да правиш такива неща.
И аз не бих си го препоръчал, но не се канех да го признавам. Само комунистите си падат по публичните самопризнания и вижте докъде се докараха.
— И как е времето във Вашингтон? — попитах.
Той замълча за миг, а после каза:
— Всъщност е горещо като в ада. Някои хора се питат дали са постъпили правилно, като са те назначили да оглавиш това разследване. Нищо лично, Шон, но статията на Бърковиц е направила впечатление в някои среди.
— Има ли конкретен човек, който се съмнява дали е постъпил правилно? — попитах, като прехапах устни.
— Все още не съм говорил лично с него, но ми казаха, че президентът е прочел статията и се наложило да го изстъргват от стените.