— А, тоя ли — казах толкова незаинтересовано, колкото успях да го докарам. — А някой друг? Някой по-важен?
— Председателят на Съвета на началник-щабовете на въоръжените сили също не звучеше много доволен. А с него вече говорих лично.
Настъпи мълчание — една от онези паузи, които можете да определите единствено като „напрегнати“. Бърковиц беше ударил много по-близо до десетката, отколкото си мислех. Тишината продължи прекалено дълго, докато най-сетне осъзная, че по този начин Клапър учтиво ми предоставяше избора да предам това разследване на някой друг, най-вероятно някой по-отговорен. Трябва да си призная, че сериозно се замислих върху тази възможност, защото откъдето и да го погледнете, нямаше как да спечеля от тази ситуация.
Не знаех какво мисли Клапър, но знаех какво бих си помислил аз на негово място. Бих се молил човекът срещу мен да каже: „Виж, това нещо малко надхвърля възможностите ми и аз наистина дадох всичко от себе си, но не мислиш ли, че е време да назначиш изцяло нов екип, по възможност съставен от генерал и няколко високопоставени помощници?“ Не беше трудно да се сетя, че в момента вероятно му се караха здравата. Казано по друг начин, кариерата на генерал Клапър беше в ръцете ми и можех да си представя, че тази мисъл не го радва особено. Най-сетне избърборих:
— Вижте, генерале, аз започнах тази история и бих искал аз да я приключа.
Без да се колебае нито за миг, той отвърна:
— Добре, нека да опитаме по твоя начин. Но все пак внимавай, Шон. Поработи върху отношенията си с пресата.
— Дадено — отвърнах, но продължих да се чудя защо не се отказах.
Бърковиц ми беше дал удобна възможност, без да иска, и можех да се обзаложа, че ще бъде последната.
Следващото обаждане беше от човека, с когото не исках да се чувам за нищо на света, но нямаше как. Помолих оператора да набере номера и чух познатия недоволен глас от другата страна:
— Дръмънд слуша.
— Здравей, татко — казах.
— Как си? — попита той.
— Чудесно — отвърнах по най-простия начин. — Чудесно наистина.
— Видях те във вестника.
— Предположих.
— Не знаех, че са те назначили да водиш разследването — каза той и въпреки че в това нямаше обвинение, смисълът беше ясен.
— Сигурно съм забравил да ти кажа. Бях малко зает.
— Искаш ли един съвет от стария войник? — попита той.
— Няма да навреди, предполагам — излъгах.
Съветите му винаги ме закопаваха.
— Не тръгвай с рогата напред. И не забравяй да си пазиш гърба.
— И още как, тате — казах.
Точно така разговарят със синовете си старите войници — с войнишки притчи, които всъщност звучат малко идиотски.
— Трябва да затварям — изръмжа той. — Майка ти пак иска да окося двора. За трети път тази седмица, мамка му.
И затвори.
Сега сигурно трябва да ви разкажа за татко. Майка ми изобщо не искаше той да коси двора. Баща ми, така или иначе, го косеше и поливаше три пъти седмично. Отнасяше се към него като към армия от малки зелени войничета, които изискват постоянно внимание. Нашият двор беше най-поддържаният в квартала, ако не и в света. Ако се появеше дори един-единствен плевел, той го изтръгваше като непокорен редник, който си проси дисциплинарно наказание. Ако едно-единствено стръкче трева проявеше дързостта да се издигне малко над останалите, цялата ливада го отнасяше от косачката.
Баща ми имаше репутацията на страхотен офицер. Беше висок, строен, хубавец и, за бога, беше истински мъжкар. Когато бях дете, дори в неделите и на празниците той ставаше точно в пет сутринта, правеше около двеста лицеви опори и коремни преси, тичаше поне осем километра и поддържаше ларинкса си във форма, като крещеше по мен и брат ми. Сетне решително излизаше от къщата с маршова стъпка, за да прослужи още един ден в армията. Понякога не го виждахме с години, например когато отиде във Виетнам — при това не веднъж или два пъти, а цели три. (Което може да се случи само на човек, който с писъци умолява да го върнат.) Всеки път, когато заминеше, се отваряше огромна празнина, която незабавно и щастливо беше запълвана от мен, брат ми и майка ми. Но след година той пак се връщаше, натежал от още медали, и отново с бой си пробиваше път в семейното огнище.
Изглежда, всички бяха съгласни, че е на път да стане бригаден генерал, когато на последната седмица от третото му турне във Виетнам жестоката съдба се намеси. Тогава вече беше полковник и водел своята военна част на рутинно претърсване, когато се навел да вдигне нещо и, без майтап, някакъв виетнамец, въоръжен с арбалет и кофти чувство за хумор, го улучил в задника.
Звучи смешно, но лекарите не мислеха така. Прекара цяла година в болницата, докато се опитваха да се справят с инфекциите и да закърпят всички органи, повредени от стрелата. Когато свършиха, вътрешностите му бяха подредени по доста странен начин, а с кариерата му в армията беше свършено. Вече нямаше войници, които да командва, или медали, с които да го награждават.