— Не ги питахме.
Странното беше, че ме погледна в очите, когато отговори. А още по-странното беше, че очевидно се надяваше да му повярвам. Този капитан Ахан говорел за пленници, но пленниците са адски неудобно нещо в тила на врага, където местиш лагера си на всеки няколко дни и се опитваш да избегнеш ловуващите отряди от сръбски мародери.
Беше много по-логично да се предположи, че Ахан и хората му са планирали да избият всички сърби, които докопат. А ако бях прав, значи Санчес и неговия екип, давайки съгласието си, вече бяха прекрачили смъртоносната граница между военните действия и геноцида, още преди отрядът на Ахан да бъде унищожен.
— И според вас какво щяха да правят с пленниците? — попитах.
— Предположих, че капитанът ще ги предаде на представителите на ООН, за да могат да ги осъдят за престъпления срещу човечеството.
— А как точно е планирал да го постигне, след като сте били в тила на врага, поне на два дни път от Македония, а нападението срещу сръбското полицейско управление със сигурност е щяло да доведе до преследване?
— Доверих му се — просто каза той. — Капитан Ахан не беше убиец.
— Докладвахте ли за планираната от АОК атака в щаба на Десета бригада?
— Не.
— Защо не?
— Защото не бяхме длъжни. Имахме разрешение да одобряваме самостоятелно операциите на капитан Ахан.
— Разрешение? Смятах, че сте били там само да ги съветвате.
Той дори не премигна.
— Прав сте. Изразих се неправилно.
— Сигурен ли сте?
— Да. Обърках се. Всъщност единствено капитан Ахан можеше да ги одобрява. Това беше негово право и ние не можехме да му се бъркаме.
— И какво стана после? — попитах, като реших да си оставя тази линия на разследване за по-късно.
— Обикновено с нас оставаха по няколко от неговите хора, например болните. Но този път не. Всички отидоха. Тръгнаха около два сутринта, като планираха да нападнат управлението призори. Както казах, сръбските полицаи бяха известни с това, че се напиват всяка вечер, и капитан Ахан предположи, че тогава вече ще са заспали. Така и не разбрахме какво е станало. Може би са ги причакали, а може и просто да не са имали късмет и в управлението да са пристигнали подкрепления точно предишния ден. Така или иначе, нещата се объркали.
— Възможно ли е да е изтекла информация?
За няколко секунди той, изглежда, се замисли и се почеса по брадичката. Реших, че ми играе театър, защото той и останалите сигурно вече бяха прекарали доста време, опитвайки се да разберат защо се е провалил планът на Ахан.
Най-сетне каза:
— Май има доста голяма вероятност да е станало точно това. Сърбите не са глупави. Подозирахме, че изпращат агенти на юг, за да влизат в лагерите на косоварите и да се опитват да се запишат в АОК. Понякога пленяват семейството на някого и той няма друг избор, освен да работи за тях. Опитваме се да ги проучваме внимателно, преди да ги вземем, но няма как да не влязат и няколко шпиони и предатели.
— Поддържахте ли радиовръзка с отряда на Ахан?
— Не.
— Това не е ли необичайно?
— Не. Стандартната оперативна процедура беше да се пази радиомълчание.
— Дори ако нещо се обърка?
— Разбира се. Така или иначе, не можехме да им помогнем. Не бяхме там, за да се бием.
— И какво стана?
— Какво стана ли? Ами всичко се обърка и те загинаха до един.
— До един?
— Няколко попаднаха в плен, но веднага ги екзекутираха.
— Как разбрахте?
— Стана десет и нещо, а те още не се бяха върнали, затова решихме да изпратим разузнавачи да видят какво е станало.
— Кои бяха разузнавачите?
— Перит и Мачуско. Промъкнаха се в селото, за да огледат обстановката.
— Как реагираха останалите от вашия екип на тази новина?
— Случват се и такива работи. На война като на война. Хора умират.
— Не бяхте ли разочаровани?
— Не и толкова, че да отидем и да избием десетки сърби.
— Не бяхте ли засегнати лично от загубата?
— Вижте, капитан Ахан и хората му бяха добри момчета. Но не се бяхме сближили, ако това имате предвид. Ние си стояхме отделно, те също.
— Защо?
— Защото нямахме нищо общо. Повечето от тях изобщо не говореха английски, а само двама от нашите знаят албански. Освен това момчетата на капитан Ахан бяха много гъсти.
— Как така гъсти?
— Повечето от тях бяха отраснали заедно или поне се познаваха отпреди. Освен това капитанът лично се грижеше да се чувстват като част от едно семейство.
Много хора се издават, без да искат. Според мен Персико правеше много важна и информативна грешка. Старшините са прочути с това, че не проявяват уважение към никого. Така ги обучават. Те заемат неудобна позиция в армията, в сивата зона между войнишкия състав и офицерството. Точно както морските свинчета с техните бодли, старшините реагират с мързел и недоверие към всеки, който не е от техните редици. Това, че Персико постоянно наричаше Ахан „капитан Ахан“, беше знак за уважение, ако не и за тотален респект. Така че отказвах да се хвана на лъжата, че смъртта му не го е шокирала.