— Колко души според вас отвръщаха на огъня?
— Отначало десетина. Към края бяха четири или пет.
Вторачих се в него.
— Според вас колко сърби бяха останали живи, когато си тръгнахте?
— Не знам. Поне четирима или петима, които продължаваха да стрелят по нас. Сигурно е имало и доста ранени.
— Как така са загинали всички според вас?
— Предполагам, че самите сърби са ги избили.
— Защо?
— Може би за да ги накажат, че са се оставили да ги хванат. Или за да изкарат нещата по-гадни, отколкото бяха. Очевидно е свършило работа.
— Защо мислите така?
— Защото армията на САЩ и медиите смятат, че сме ги избили ние — отвърна той и се вторачи в мен със сивите си очи. — Вие също, нали?
Не му отговорих. Вместо това попитах:
— А вие направихте ли го наистина?
— Не. Просто се опитвахме да се измъкнем.
Протегнах се, изключих диктофона, прибрах бележника си в куфарчето и се изправих, все едно се канех да си тръгвам. Персико хладно проследи движенията ми, а адвокатката не помръдна.
Отидох до вратата и се обърнах.
— Още един въпрос. След засадата, докато се движехте към македонската граница, спомняте ли си колко сигнални ракети излетяха?
Той се почеса по брадичката.
— Аха. Две, мисля.
11
Прекъснахме за обяд веднага щом свърших със сержант първи клас Анди Колдуел, който се оказа добродушен, весел човек със средна интелигентност и не особено детайлни наблюдения върху околната среда. Определено не беше от лидерите в групата. Беше специалист по едрокалибреното въоръжение и доколкото можех да преценя, с това се изчерпваха интересите и възможностите му. Всичко, което ми каза, беше почти точно копие на разказа на Персико. Сметнах, че разговорът е бил доста безполезен.
Обядвахме в столовата на военновъздушната база, оборудвана с добре зареден бар със салати, и Делбърт и Мороу си сипаха по три пъти, защото очевидно страдаха от абстиненция след терапията на Имелда. Делбърт беше разговарял с щабен сержант Джордж Бътлър и сержант Езекийл Грейвс, лекаря на екипа, който беше и най-младият му член. Мороу беше разпитвала сержантите Брайън и Джеймс Мур — братя близнаци, които бяха в „Алфа“ от шест години. След Грейвс и Санчес те бяха последното попълнение.
Ентусиазираните ми помощници не само бяха записали разпитите, но бяха направили и множество подробни бележки на специални жълти бележници. Използването на тази техника се насърчава в юридическите факултети и аз изобщо не се учудих, че Делбърт и Мороу вярват в нея. Истината е, че докато се занимаваш с бележките си, отклоняваш вниманието си от разпитвания, който може би точно в този момент дава хиляди невербални сигнали, а вместо това ти зяпаш в бележника си. Един ден, когато стана декан на Юридическия факултет в Харвард, ще подема кампания за прекратяване на тази глупава практика.
— Имаше ли нещо интересно? — попитах Делбърт и той, разбира се, се консултира с бележките си, преди да отговори.
— Прекарах два часа с Бътлър и един с Грейвс. И двамата ми оказаха пълно съдействие. Разказите им съвпадат почти напълно. Но нито Бътлър, нито Грейвс са участвали във вземането на важните решения. Общо взето, са правили това, което им наредят.
Бях изумен, че му се наложи да погледне в бележника си, преди да направи това обобщение.
— Нещо от това, което казаха, противоречи ли на информацията на Санчес? — попитах.
— Нищо важно. — Делбърт отново проучи бележките си. — Грейвс каза, че не е видял засадата. Като лекар на екипа е бил позициониран на километър и половина южно от основното ядро. Чувал интензивен огън в продължение на седем-осем минути, включително няколко силни експлозии, но не бил пряк свидетел.
— Логично — коментирах.
Според законите на войната лекарите не трябва да участват в бойните действия, освен ако не им се налага да убиват при самозащита.
— Това ограничава степента на обвиненията срещу него — продължи Делбърт. — Най-много конспирация и възпрепятстване на правосъдието, но не и убийство.
— Как ти се сториха като хора?
— Стори ми се странно, но Грейвс изглеждаше по-твърд. Бътлър е добро момче, южняк, хубавец, но доста мек. Може би дори малко женствен. С огромно удоволствие бих го изправил на свидетелското място.
Някои прокурори обожават подобни мачистки подмятания. Като професионалните боксьори на нагласените пресконференции, които надуто обясняват на журналистите как нямат търпение да изкарат противника си на ринга, за да се види кой е истинският мъж. От чисто техническа гледна точка предвид факта, че боксьорите се удрят един друг с големите си месести юмруци, тяхната войнственост изисква някакъв минимум от истински кураж. Делбърт, от друга страна, беше мъжествен като кастрирана катерица, която се кани да изгризка шепа орехи.