— Ами ти? — обърнах се към Мороу. — Какво стана с близнаците Мур?
Тя си поигра с молива и преднамерено се отказа да погледне в бележките си.
— Беше странно — отвърна. — Първо разпитах Брайън и после, когато вкараха Джеймс, си помислих, че някой се е объркал и пак ми пращат Брайън. Приличат си по всичко, включително и по гласа. Много изнервящо чувство.
— И това важеше и за твърденията им?
— Да, но както Бътлър и Грейвс те не са участвали във вземането на важните решения. Можеха само да опишат събитията.
— Добре — казах. — Ето какво ще направим. Следобед ще се заема с Перит, а вие двамата едновременно с Мачуско. Перит и Мачуско са били очите и ушите на екипа. Явно са участвали във всичко, което се е случило.
После бързо довършихме обяда си и хукнахме към стаите за разпит.
Случва се да видиш някого и веднага да разбереш, че е убиец. Франсоа Перит беше жив пример за това — слаб, мургав потомък на френски емигранти от южните щати с най-студените очи, които бях виждал у живо същество. Веждите му се съединяваха над носа — като дълга тъмна черта на ниското му чело, идеално успоредна на тънките му черни мустаци. За някой холивудски агент щеше да е достатъчен един-единствен поглед, за да го уреди с роля на кръвожаден пират.
Движеше се толкова тихо, че дори аз не чух стъпките му, когато влезе в стаята. Според мен знаеше какво впечатление прави на хората, защото устните му бяха леко извити нагоре в нещо като подигравателна гримаса.
Появи се без адвокат, вероятно защото смяташе, че е от силните мъже, които могат да разчитат на себе си.
— Наясно ли сте с правилата на този разпит? — попитах.
— Не, кажи ми ги — отвърна той с такъв тон, все едно говореше със сервитьорка.
Не отговорих, а го загледах студено, като се надявах да го накарам да се почувства неудобно. Не успях. Той просто отвърна на погледа ми още по-студено. Никога нямаше да мога да го победя в тази игра. Трябват ти очи като неговите, а те се дават само по рождение.
— Да опитаме още веднъж, сержант Перит — казах подчертано възпитано. — Аз съм майор Дръмънд, водещият разследването. Свикнал съм да се обръщат към мен с чина ми или с думата „сър“.
— И това е правило номер едно? — попита той.
— Бързо схващаш. Второто правило е, че всичко, което ми кажеш, може да бъде използвано срещу теб в съда. Отнася се и за всички неистини, тъй като те се смятат за възпрепятстване на правосъдието и лъжесвидетелстване по време на официално разследване. Сигурен ли си, че не искаш да присъства адвокат?
— Абсолютно. Не обичам адвокатите… сър.
— Така ли? И защо? — попитах любопитно и веднага съжалих.
— Защото най-често са прекомерно образовани, лъжливи, дебелокожи негодници, които биха обърнали и собствените си майки, за да могат да се фукат пред колегите си, че са спали с жена.
Е, получих откровен отговор на въпроса си, така че нямаше защо да се обиждам. Освен това знаех, че не съм прекомерно образован. Многобройните жени, с които спях, винаги ме наричаха „глупаче“ на галено.
Наведох се към него и се усмихнах.
— Правило трето. Не се бъзикай с мен, Перит. Възможно е да те обвинят в убийството на трийсет и пет души, така че ще трябва да си прибереш зъбките за малко.
Иска ми се да можех да кажа, че Перит почервеня или се размърда неспокойно, или поне примигна няколко пъти. Но не стана нищо подобно. Вместо това ме изгледа по начин, който ми се видя познат. Отне ми няколко секунди да се сетя къде съм го виждал. Така присвиват очи снайперистите, преди да натиснат спусъка. Реших да продължа.
— Да започнем със събитията от седемнайсети, когато двамата със сержант Мачуско сте докладвали, че сте видели сърбите да ви наблюдават. Какво се случи?
Той се облегна назад с развеселена физиономия и здраво стиснати устни.
— Май пропуснах да спомена правило четвърто. — Наведох се към него. — Това е официално разследване и аз ти заповядвам да отговаряш. Засега не те обвиняват в нищо, но ако откажеш да отговаряш на въпросите ми, още утре ще те изправя пред военен съд и ще те осъдя за неподчинение. После ще започнем отначало.
Той се почеса по бузата с небрежен жест, с който искаше да ми покаже, че изобщо не се притеснява от заплахата ми. Но явно все пак му направих впечатление, защото се изправи и подпря лакти на масата.
— Двамата с Мачуско бяхме на пост и видяхме група сърби да наблюдават базата ни.
— А сърбите видяха ли ви?
— Не.
— Как така?
— Защото двамата с Мачуско не правим глупави грешки — отвърна той, най-вероятно напълно искрено.