— Колко сърби видяхте?
— Няколко.
— Двама? Трима? Четирима?
— Може би трима.
— Може би трима или трима?
Той сви рамене, сякаш наистина искаше да ми угоди.
— Нека са били трима. Но не е изключено да са били и двама… или четирима.
Престорих се, че не съм обърнал внимание на нахалния му отговор, но не успях да заблудя никого.
— И с какво се занимаваха, когато ги забелязахте? — попитах.
— Гледаха.
— Вашата база?
— Точно така.
— На какво разстояние бяхте от тях?
— Осемстотин метра. Или малко повече.
— Откъде знаеш, че са наблюдавали вашата база?
— Гледаха в съответната посока.
— С бинокли? Или с невъоръжено око?
— Просто си гледаха.
— С униформи ли бяха?
— Да.
— Какви униформи?
— Камуфлажни.
— На кого докладва?
— На Персико.
— Защо на него? Защо не на капитан Санчес?
— Ей така.
— Как така? Санчес е бил командир на екипа, нали?
— Не можах да го намеря.
— Не беше ли в базовия лагер?
— Току-що казах, че не можах да го намеря — натърти той, като се хилеше така, сякаш бях малоумен. — Откъде да знам къде е бил, по дяволите?
Ухилих му се в отговор.
— Персико свидетелства, че когато си докладвал за сърбите, си признал, че не сте успели да ги огледате добре. Беше останал с впечатление, че само сте ги зърнали. Сигурен ли си, че са наблюдавали базовия ви лагер?
— Не отидох да ги питам. „Ей, тъпаци, да не би да гледате базовия ми лагер, а?“ Но със сигурност гледаха в тази посока, окей?
— Окей. Какво правеше ти по време на отстъплението?
— Както винаги двамата с Мачуско охранявахме ариергарда. Изостанахме на осемстотин метра и залагахме капани по пътя.
— Колко заложихте?
— Не знам. Много.
— Откъде имахте толкова сигнални ракети в себе си?
— Ние отговаряме за охраната на ариергарда. Винаги носим по много.
— Колко много?
— По десет-петнайсет всеки.
— Това не заема ли много място в раницата ти?
Той ме изгледа подигравателно.
— А законите не заемат ли много място в кабинета ти?
— Да, но аз не разнасям кабинета си на гръб.
— Ако двамата с Мачуско не носим каквото трябва, заради нас ще избият всички.
— Добър довод. И така, докато се изтегляхте, следяха ли ви?
— Аха.
— Откъде знаеш?
— Сърбите постоянно взривяваха сигналните ракети.
— Колко пъти се случи това?
Той се поколеба, после ми се ухили, сякаш псуваше наум.
— Не си спомням точно.
— Не си спомняш?
— Точно така.
— Кажи ми горе-долу колко бяха. Една? Десет?
— Казах, че не си спомням точно.
— Капитан Санчес каза, че са били пет — излъгах.
— Хубаво. Сигурно са били пет.
— Персико каза, че са били осем — излъгах отново.
— Е, като се има предвид, че Персико е в пъти по-умен от Санчес, по-скоро са били осем. Да, осем бяха — излъга ме той в отговор.
— Извинявай, не разбрах нещо. Персико е по-умен от Санчес?
— Точно така.
— Как така по-умен?
— Ами така, има по-голям опит и знае какво прави. Санчес няма да може да си избърше задника, ако той не е там да му помага.
Много интересно наблюдение, помислих си. По-късно със сигурност щях да се върна към него. Но в този момент не ми се занимаваше с личните вкусове на Перит, защото ми изглеждаше като човек, който мрази много неща и с удоволствие говори за това. Адвокатите например.
Преминах към следващия въпрос.
— Как беше взето решението да се устрои засада?
— Нямам представа.
— Не участва ли в него?
— Не, не участвах. Сигурно е станало, след като установихме отбранителен периметър същата вечер. Санчес и Персико поговориха известно време, а после ни казаха да проверим оръжията и амунициите си, защото ще правим засада на сърбите. Не знам нищо повече.
— Имаше ли нещо конкретно, което ви накара да вземете това решение?
— Аха.
— Какво?
— Какво ли? Човече, ти изобщо ли не внимаваш? Преследваха ни цяла банда ядосани сърби, които искаха да ни изкормят!
— Вечерта избухнаха ли и други ракети?
— Не помня.
— Глупости, сержант. Ти си отговарял за охраната на екипа и се опитваш да ми кажеш, че не си спомняш дали си видял да избухват и други ракети?
— Точно така.
Отворих куфарчето си, извадих жълтия бележник и се престорих, че проучвам нещо, записано в него. След двайсетина секунди размисъл заявих:
— Според капитан Санчес е имало още три ракети, а Персико е съгласен с него.
— Добре тогава — каза той. — След като освежи паметта ми, вече си спомням. Имаше още три ракети.
След като потвърдих, че лъжеше като разпран, можех спокойно да продължа.