Той ме изгледа с искрено облекчение.
— Само информация? Нищо повече? Естествено, няма проблем.
— Добре, аз съм пръв. Чувал ли си някакви неприятни слухове за разследването във Вашингтон?
— Ти знаеш повече от мен по този въпрос.
— Не е така. Както вече споменах, тук не четем американски вестници.
Той се ухили.
— Това, което ще ти кажа, не го пише по вестниците. Поне засега.
— Какво например, Джеръми?
Той се наведе към мен като истински конспиратор.
— Знаеш ли например, че президентът всяка сутрин изслушва петнайсетминутен брифинг за хода на твоето разследване?
Опитах се да скрия изненадата си, все едно вече го знаех.
— Естествено.
Откъде можеха да получават информация освен от мен самия? Само дето от началото на разследването досега нито веднъж не бях давал материал за петнайсетминутен брифинг. Дори на Клапър. И откъде я вземаха тази информация, по дяволите?
— Казват, че много се е изнервил от цялата история — добави той. — Според пресаташето му съвестта го мъчи, а мисълта, че наши американски войници хладнокръвно са избили сръбски отряд, го кара да се моли на Бога за прошка всяка вечер.
— Но ти не го вярваш? — попитах.
— Този тип се моли само когато наоколо има телевизионна камера. И ако има съвест, ще е новина за мен. И за жена му, предполагам.
— Може би се притеснява, че заради тази история ще загуби подкрепата за цялата операция.
Бърковиц скочи от бюрото и цялото му тяло се разтресе като желе, изпуснато от самолет.
— Глупости.
— Според теб каузата няма да пострада сериозно, ако се окаже, че те са виновни.
— Хората не са глупави, майоре. А и какво може да загуби? Каузата и бездруго няма подкрепа. Мой ред е, нали?
— Давай.
— С какво си се занимавал, преди да станеш военен адвокат?
— Бях в пехотата.
— В коя част?
— Форт Браг, Осемдесет и втора въздушнопреносима дивизия. Ура!
Той се протегна и се подпря на бюрото ми. Приличаше на кипнало се яйце с нарисувана самодоволна усмивка.
— Точно това ме интересува, майоре. Защото едно приятелче ми даде копие от военното ти досие.
— И какво?
— Ами точно това пише в него, така че се обадих на няколко познати, които са били в Осемдесет и втора по същото време. И гледай ти съвпадение. Един от тях е бил капитан в същия батальон, в който си бил и ти според досието.
— Е, и?
— Е, и той изобщо не те познаваше.
— Странно — казах. — В един батальон има по-малко от четирийсет офицери.
— Да, точно така.
— Или е бил в друг батальон, или си прочел нещо погрешно.
— Възможно е.
— Именно — казах. — Сигурно така е станало.
— И защо те избраха за водещ разследването? Без да се обиждаш, случаят е доста важен. Според теб защо не са избрали някой по-старши?
— Нямам представа — казах. — Сигурно защото съм адски талантлив и имам морални устои от гранит.
— Аз имам по-добро обяснение.
— Не знам дали искам да го чуя.
Той махна ръцете си от бюрото и отиде до стената, откъдето можеше да ме гледа от по-безопасно разстояние.
— Във Форт Браг е разквартирувано едно специално звено, което е толкова невероятно секретно, че никой не е чувал за него. Когато влезеш в него, досието ти излиза от архивите на армията и за него се грижи специален отдел. Естествено, когато напуснат Звеното, хората си получават досиетата обратно и все едно никога не са били там. В тях пише, че са били в други части, където всъщност никога не са стъпвали.
— Наистина ли правят такива неща? — попитах.
— Честно — ухили се той. — И почти винаги ги записват във военни части от Форт Браг. Така поне ще знаят нещо за базата, ако някой ги попита.
— Ей, много са хитри тези военни.
— Естествено, въпросните хора нямат право да казват, че са били в специалното звено, и дори да признават съществуването му. Но то е там. Малко като „Делта Форс“ — другото подразделение, което уж не съществува, но войниците в това поделение са някак си по-корави, по-безпощадни и се занимават с по-опасни неща.
— Страшна работа. От толкова години съм в армията и никога не съм чувал за това.
— Страшна е наистина — потвърди той. — А сега, нека за момент да приемем, че един екип за специални операции е направил нещо много лошо, докато е изпълнявал една много тайна мисия. И пак за удобство да приемем, че армията разполага с адвокат, който преди е служил в специалното звено от Форт Браг, което не съществува.
— От това може да излезе страхотен роман — отбелязах.
— Или няколко много добри статии — каза Бърковиц. — Защо армията е избрала точно този адвокат за разследването?
— На първо място, няма такъв адвокат. Аз наистина съм служил в пехотен батальон в Осемдесет и втора дивизия и мога да доведа свидетели, ако искаш.