— Естествено, майоре. Но това, което ме притеснява, е, че армията би избрала такъв човек, защото е най-вероятно именно той да прояви разбиране към екип „Алфа“. Нещо повече, по дяволите, след като е живял в тайна толкова време и е свикнал да лъже всички за биографията си, тъкмо той може да им помогне дори да измислят алибито си.
Ухилих се и той ми се ухили в отговор. После добави:
— Естествено, както вече казах, всичко това е на теория.
— И защо ти беше тази теория?
— Нищо конкретно, наистина. В крайна сметка ти вече се съгласи да ми съдействаш, така че няма нужда да проверявам хипотезата си в дълбочина.
— Добре, защото е напълно погрешна — отсякох.
И двамата се засмяхме иронично. Много е весело да започнеш приятелство, изградено на взаимното доверие, с огромна лъжа.
— И какво казват нашите хора? — попита Бърковиц.
— Че са били забелязани от сърбите и е трябвало да си пробиват път с бой. Водачът решил, че ги обграждат. Според него една засада срещу голяма колона била най-добрият начин да накара сърбите да повярват, че екипът му е по-голям, отколкото в действителност, и така да ги забави и да ги накара да бъдат по-предпазливи.
Бърковиц силно подсвирна.
— Без майтап?
— Така казват.
— И ти им вярваш?
— Естествено, засега. Връзва се с фактите, пък и деветимата казват едно и също.
Очите му светнаха и на челото му сякаш се появи думата „Пулицър“, написана със златни букви.
— Страхотна статия може да излезе.
— Да, нали?
— Горките войници са попаднали в тила на врага и изпълняват тайна мисия на своето правителство. Пробиват си път с бой и вместо да получат медалите, които заслужават, същото това правителство ги тиква зад решетките и ги разпитва като обикновени престъпници.
— Горе-долу е така — казах. — Честно казано, направо ме е срам, че съм част от подобен сценарий. Почти не мога да ги гледам в очите. Според мен тези хора са истински герои.
— Без майтап?
— Без майтап.
Той си придаде много сериозно изражение.
— Наистина ли не се шегуваш?
— Казвам светата истина. Ако зависеше от мен, щях да приключа целия случай за два дни. Единственият проблем е, че единият от помощниците ми в разследването е много неприятен тип и, изглежда, е твърдо решен да докаже, че момчетата са извършили нещо лошо. Продължава да дъвче някакви подробности, макар че по този начин причинява повече вреда, отколкото полза. Всички останали са убедени, че той е идиот и момчетата са невинни.
Виждаше се, че вече няма търпение да изскочи от кабинета ми и да започне да пише статията. Международната преса беше убедена, че момчетата бяха извършили ужасно престъпление, а сега Джеръми Бърковиц щеше да разкаже истинската история — че те не само са невинни, но и герои. Щеше да обвини правителството в жестокост и несправедливост, защото се готви да изправи на съд бедните обикновени войници, които просто са си вършели работата по най-добрия според тях начин. И статията щеше да предизвика фурор. Както всички знаеха, настоящият президент беше с левичарски убеждения, беше се измъкнал от военна служба и веднъж беше написал открито писмо, в което обясняваше колко го отвращават военните. Беше го написал много отдавна, в една друга епоха, но опозицията си беше направила бронзово копие от него и го навираше в лицето на обществеността всеки път, когато президентът извършеше нещо, което можеха да изтълкуват като антивоенно, вредящо на отбраната или опасно за Америка. Според опозицията всъщност всичко, което правеше президентът, попадаше в една от тези категории, а сега Бърковиц имаше още една възможност да напомни на масите за онова писмо.
Той тръгна към вратата, после се извърна. Краката му се размърдаха неловко.
— Нали се досещаш, че ще трябва да те цитирам в статията?
— Всъщност не — излъгах. — Не ми беше хрумвало.
— Бих те нарекъл „източник от екипа по разследването“. Ако се изразя още по-общо, историята няма да звучи достоверно. Моите редактори и читателите трябва да разберат, че истината идва отвътре.
— Не знам, честно казано… все пак не сме много хора.
— Майоре, никога не съм разкривал източниците си. Можеш да ми се довериш.
Въздъхнах тежко и няколко пъти се почесах по главата. Най-сетне неохотно казах:
— Добре, но само ако е абсолютно наложително.
Почувствах доста голямо самодоволство, когато Бърковиц излезе. Не ми се случва често да мога да си отмъстя двойно с един удар. Бърковиц щеше да публикува историята, да предизвика фурор, да се порадва на петнайсетте си минути слава и да се превърне в световноизвестен кретен в момента, в който докажех как Санчес и хората му хладнокръвно са избили сърбите.