Белият дом и Клапър нямаше да имат основания да подозират, че от мен е изтекла информация. Нали в статията сам се бях оцапал. Хитро, а? Така Делбърт или Мороу, или който там ме беше предал, щеше да бъде заподозрян, че дава информация и на пресата.
Минута след като излезе Бърковиц, вратата се отвори със замах и Имелда влезе на скорост. Затвори зад гърба си, после се пльосна в един от столовете пред бюрото ми.
Изсумтя два-три пъти, после попита:
— Тоя репортер ли беше?
— Аха.
— Същият репортер, който беше написал онази мръсна статия?
— Точно той, Имелда.
Тя обмисли чутото. Поигра си с косата, после с рамките на очилата. Накрая ме изгледа сурово и неодобрително, което в случая на Имелда Пепърфийдц означава поглед с разрушителната сила на газова горелка.
— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?
— Не, не съм.
— Репортерите са боклуци — заяви тя. — Не му позволявай друг път да идва и да ми омирисва офиса. Ясно?
— Естествено, Имелда. И благодаря.
Тя се надигна от стола, измърмори нещо като „Наистина няма защо, сър, винаги съм се възхищавала от вас“ или може би „Мътните да те вземат“ и излезе.
По своя си уникален начин тя ме предупреждаваше, че най-сигурният начин да ме хванат, че подавам информация на пресата, беше да позволя Бърковиц отново да дойде тук. Каква жена само.
14
Хенри Кисинджър е казал: „Това, че си параноик, не означава, че лошите не се опитват да те пипнат наистина.“ Изведнъж започнах да си мисля колко е вярно; той е бил прав и всъщност е говорел за мен.
Някой вътре в моята организация даваше информация на друг, който работеше за президента на САЩ, който по някаква необяснима причина прекарваше ранните си утрини, като слуша доклади за мен. Единият, а може би и двамата, от моите помощници разказваше на шефа на военната колегия колко съм некадърен. Един безсъвестно амбициозен репортер знаеше нещо много опасно за миналото ми, а на всичкото отгоре точно генералът, който ми беше възложил задачата, изведнъж беше развил остра недостатъчност на мъжки характер.
Доста дълъг списък от неприятни открития за един-единствен ден. Проблемът беше, че като повечето параноици и аз исках да си го изкарам на някого. Но на кого?
Разполагах с Делбърт и Мороу, но не знаех нищо и за двамата. Освен това, което бях прочел в професионалните и личните им досиета, разбира се. Естествено, тези досиета ми бяха дадени от офиса на Клапър и аз внезапно се зачудих дали са истински. Както беше открил мосю Бърковиц, не всички досиета казват истината. От друга страна, Имелда също имаше отбор от четири помощнички и всяка от тях можеше да снася информация.
Някак си ми се искаше информаторът да е Делбърт, защото не го харесвах особено. Правеше ми впечатление на префърцунен хубавец, който би забил нож в гърба на собствената си майка, ако това може да помогне на кариерата му. Молех се да не е Мороу. Тя беше страхотна, имаше нежни очи и аз наистина исках да проверя дали тялото й под онзи клин за джогинг отговаря на пламенните ми халюцинации. Вече си бях измислил приятен малък сценарий, в който се справям със случая, грабвам момичето и се отдалечавам на кон към залязващото слънце. Имелда ми харесва, но тя е твърде стара и схваната, за да я качвам на коня. Или Мороу, или никой. Проблемът беше, че Мороу бе също толкова коварна и амбициозна, колкото Делбърт, а се бях убедил, че в категориите „хитрост“ и „лукавство“ може да го надбяга с няколко обиколки. А, изглежда, точно такива бяха характеристиките на човека, който снасяше информация за мен.
Тъкмо се канех да задремя, но въображението ми отново не ми го позволи. Щом хората от Вашингтон полагаха всички тези усилия, значи знаеха нещо. Нещо наистина ужасно. Може би се намирах в една от онези ситуации, за които винаги правят страхотни филми — безлични мъже в скъпи костюми от „Брукс Бръдърс“ се събират в Белия дом и започват да манипулират правителството по всякакви страховити начини.
Точно тогава реших, че прекалявам. Това е проблемът с параноята, никога не можеш да я спреш навреме. Отначало се питаш защо съседите не са те поканили на барбекюто си. После се убеждаваш, че целият квартал заговорничи срещу теб. След това започваш да раздаваш брошури за корупцията в правителството. И преди да се усетиш, вече държиш едрокалибрена пушка в ръце и клечиш на някакъв покрив, а наоколо подтичват множество ядосани ченгета, които се опитват да те пипнат.
Може би Клапър просто се беше досетил, че съм прекалено затънал в подробностите. Може би наистина се тревожеше за уникалното ми минало и вероятността това да ме накара да разпитвам за хиляди малки безобидни нещица, които нямат нищо общо с вината или невинността. Нека не забравяме, че той не ми беше наредил директно да оправдая Санчес и хората му. Просто беше намекнал колко удобен би бил този вариант. И какво от това, по дяволите? По този начин просто беше потвърдил общото мнение. Пък и откъде можеше да знае Джеръми Бърковиц какво прави президентът всяка сутрин? По дяволите, дори първата дама не знаеше какви ги върши той в онзи Овален кабинет.