— Наистина имаше доста имена, но само няколко от хората служат тук.
Златното военно правило гласи, че щом веднъж си преминал в атака, не трябва да се колебаеш, защото в противен случай ще се наложи да преминеш в отстъпление.
— Как е бил убит? — попитах.
— Ами той…
— Как е бил убит, капитане? — изревах.
— Бил е удушен, сър.
— С какво?
— С гарота. Артериите му са прекъснати, но истинската причина за смъртта е задушаване.
— И къде е станало това?
— Бил е настанен в журналистическия щаб в сградата на офицерите за връзки с обществеността. Очевидно е станал през нощта, за да отиде до тоалетната. Убит е точно до писоара.
— С гарота?
— Точно така.
— Ръчно изработена или с професионално качество?
— Изглеждаше купена от магазин. Метална жица с две дървени дръжки.
— Кой е открил трупа?
— Един репортер от „Асошиейтед Прес“, Улф. Трябвало да хване полет в пет сутринта. Когато влязъл в тоалетната, без малко да се спъне в тялото.
Изгледах ги продължително. После казах:
— Сержант, напуснете кабинета ми, ако обичате.
Сержантът хвърли поглед на капитана, който му кимна да се подчини. Изправих се. Заобиколих бюрото и се подпрях на него. Беше дошъл моментът да премахна бариерите и да възстановя добрите си отношения с капитан Уолковиц.
— Обадихте ли се вече на „Вашингтон Хералд“? — попитах с много по-спокоен и приятелски тон.
— Да, сър. И те хич не се зарадваха. Цялата история намирисва.
Засмях се.
— Най-добрият им военен репортер е убит, докато пикае в американска военна база. Разбирам ги. Доста тъпо заглавие.
Тъй като бедният капитан Уолковиц отговаряше за реда и законността в същата тази база, очевидно му беше трудно да оцени смешното в ситуацията.
— Знаете ли с какво се е занимавал Бърковиц тук? — попитах.
— От службата за връзки с обществеността ни казаха, че е работил по отразяването на бомбардировките.
— Това е половината от истината. Другата половина е, че работеше по моето разследване.
Уолковиц се почеса и каза:
— От „Хералд“ ни казаха, че е изпратил някакъв текст около 23:30 снощи. Така уточнихме часа на смъртта. Но не ни казаха какво е написал.
Точно тук беше тънката част. Като адвокат знаех, че никога не е хубаво да лъжеш или да подвеждаш полицията. Бог ми е свидетел, защитавал съм достатъчно обвиняеми, за да знам, че винаги трябва да казваш истината, защото самото произнасяне на лъжа вече е престъпление. Поне по законите на военното правосъдие, които са малко по-сурови от гражданските. Номерът беше да се престоря, че оказвам съдействие на разследването, без да го правя наистина.
— Вчера дойде да говори с мен — казах. — Останах с впечатлението, че разполага с вътрешен източник в армията и се готви да разкрие някаква сензация.
— Защо останахте с това впечатление, сър?
— Няколко пъти спомена бъдещата си статия. Очевидно беше развълнуван, сякаш беше докопал нещо. Почти си призна за вътрешния източник, по дяволите.
— И какво искаше от вас?
— Според мен беше обичайното журналистическо любопитство. Искаше да ми даде възможност да потвърдя някои подробности.
— Но не намекна кой е въпросният източник?
— Мога да го цитирам точно — заявих с отвращение. — Каза, че никога не е издавал източниците си. Изглеждаше много горд.
— Това ли беше единственият ви разговор с него?
— Не. Преди няколко дни той ми се обади от Вашингтон.
— Защо?
— Не знам. Затворих, преди да успее да ми обясни.
— Защо?
— Защото ми се стори, че очаква да му издам вътрешна информация и, честно казано, идеята ми се стори отвратителна.
Засега успявах да не лъжа, без да прибягвам до истината. Преподавателите ми от университета щяха да се гордеят с мен. Но ако разговорът се проточеше, едрият капитан можеше да ми зададе някакъв въпрос, който да не успея да разбера погрешно. И щях да наруша поне един-два закона. Бързо взех инициативата.
— Как ти беше името?
— Пол. Но приятелите ми викат Уолки.
Топло се усмихнах, сякаш и аз бях от тях.
— Добре, Уолки. На първо място се извинявам за избухването си. Съжалявам. Просто напоследък съм под голямо напрежение. Откакто дойдох да проведа това разследване, хората не се държат особено приятелски.
— Разбирам ви — каза Уолки и със сигурност не излъга. Нали си спомняте как ви обясних, че адвокатите не са особено популярни в армията? Е, военните полицаи са с около десет степени по-непопулярни. Зелените барети понякога ги пускат в баровете, където пият, но само за да имат кого да пребият, ако свърши алкохолът и им стане скучно.