— Ако трябваше да гласуваме днес, какво щяхме да решим? — попитах.
Те се спогледаха. Мороу се почеса по брадичката, а Делбърт подръпна ухото си. После Мороу продължи да се чеше, а Делбърт едва не си откъсна ушната мида.
— Ей — обадих се крайно приятелски. — Не е толкова трудно. Не се обвързвате. Просто ми кажете как щяхте да гласувате, ако трябваше да го направите днес.
Двамата едновременно казаха:
— Нямаме достатъчно основания за съдебно преследване.
— Добре. Нямате достатъчно основания, защото според вас са невинни или защото няма да успеем да докажем вината им?
— Първото — каза Делбърт.
— Първото — повтори Мороу.
После попита:
— А ти как мислиш?
— Ако трябваше да гласувам днес, щях да се въздържа.
— Не можеш да се въздържаш — възрази тя. — Според нашите заповеди имаме само две възможности.
— Добре, тогава щях да напиша дълго писмо, в което обяснявам, че съм гласувал против съдебното преследване, но според мен този екип не е получил достатъчно време за обосновано решение. Така може ли?
И тримата знаехме, че не може. Знаехме също, че ако направя нещо подобно, ще анулирам валидността на цялото разследване. Член 32 не позволява водещият разследването да изразява в доклада си съмнение в резултата. Не че на някой от тях му пукаше. Естествено, това щеше да е унизително за армията, която трябваше да състави цял нов екип и да повтори упражнението. Но нямаше да се отрази на Делбърт и Мороу, които бяха свършили собствената си работа според изискванията и възможностите си. Работата беше там, че и двамата бяха деца на въоръжените сили, чак до униформеното си зелено бельо, армията ги беше назначила за членове на комисия и те дълбоко вярваха, че дългът ги зове да стигнат до единодушно решение. Просто така бяха устроени.
— Значи разполагаме с четири дни, за да те накараме да промениш решението си или ние да променим нашето — каза Мороу.
— Поне аз така го виждам — признах.
— Какво трябва да направим, за да го промениш? — попита тя, което ви подсказва доста за характера й.
— Трябва ми сигурно доказателство, че Санчес и хората му не лъжат.
— Не можем да го докажем — каза тя с болезнено изражение. — Вече го обсъдихме. Деветимата от екипа са единствените живи свидетели.
Делбърт изведнъж се намръщи, после започна да подскача на стола си като развълнуван ученик в началното училище, който знае отговора и иска да го каже пръв.
— Може би има алтернатива на живия свидетел.
— Каква? — попитах.
— Агенцията за национална сигурност или някой друг сигурно разполага със спътници, които летят над Косово. Никога не съм виждал сателитна снимка с очите си, но съм чувал, че по тях можеш да четеш вестниците в тила на врага.
— Ах ти, малко генийче — заявих. — Абсолютно си прав. Дори не мога да ви опиша какви усилия ми костваше да го кажа. Не само защото питаех неясна неприязън към Делбърт, а и защото ми идваше сам да се изритам отзад, с всичка сила. Ако някой трябваше да се сети за този вариант, това трябваше да е човекът, прекарал пет години в света на строго секретните операции, където използвахме сателитните снимки за тоалетна хартия.
Погледнах часовника си. Ако се обадех веднага, щях да хвана Клапър в момента, в който влиза в кабинета си. Набрах номера и зачаках. Минаха три позвънявания, преди секретарката му Нора да вдигне.
— Здравей, Нора, обажда се Дръмънд — казах. — Какво е станало?
— Защо?
— Вдигна чак на третото позвъняване. Губиш форма.
— Защо? — повтори тя, тъй като беше напълно лишена от чувство за хумор.
— Забрави — казах.
Нямаше смисъл да пропилявам блестящото си остроумие, за да разтопявам ледник.
— Там ли е генералът? — попитах.
— Да, но има среща и не бива да го прекъсвам.
— Адски е важно.
— Срещата на генерала също.
— На бас, че моето е по-важно — казах.
— Майор Дръмънд, знам кой сте и по какво работите и мога да ви уверя, че срещата му е по-важна от вашия въпрос.
— Да не би да е по повод на някакъв репортер, удушен в тоалетната? — попитах по-скоро като просто детективско разсъждение, отколкото като изстрел в тъмното.
— Ще ви свържа веднага — каза тя.
— Здравей, Шон — обади се Клапър след секунда.
— Здравейте, господин генерал, как сте?
— Не съм добре още откакто се хванах на тази работа. Знаеш ли, че в този град е пълно с големи лъскави правни кантори, където съдружниците получават по един милион долара годишно? Ако се обърка само още едно нещо, ще започна да ги обикалям и да си търся работа.
— Май наистина сте потиснат — отбелязах. — Това няма ли да е прекалено драстично решение?