— Наистина ли? Защо?
— Заради специалните особености на нашите операции. От командирите на обикновени военни части не се очаква да разбират уникалните ни способности и да ги използват по предназначение. Случаят не е необичаен, Дръмънд. Проверете досиетата. Постъпиха по същия начин в Могадишу и Хаити.
— Тогава откъде получава заповедите си генерал Партридж?
— От Съвета на началник-щабовете.
— А работи ли директно с Белия дом?
— Защо питаш?
— Само от любопитство — излъгах. — Всички тези неща на високо ниво са ми нови и се опитвам да ги разбера.
Той ме изгледа твърдо и проницателно.
— Всичко това има ли нещо общо с разследването?
— Ами да, но по заобиколен начин. Разбирате ли, Санчес и хората му твърдят, че засадата им е била акт на самоотбрана. Виждате ли какъв е проблемът? Някои хора могат да възразят, че в това няма логика. Засадата е форма на атака, нали така? Просто се опитвам да определя какво можем да смятаме за самоотбрана в случая. А за да го направя, вероятно ще се наложи да разпитам хората, които са планирали цялата операция. Нали разбирате, за да установя какво е тяхното определение за самоотбрана.
— Не е бил никой от Белия дом, поне това мога да кажа. Генерал Партридж не работи за никого в Белия дом. Не, ще го кажа по друг начин. Разбира се, той работи за главнокомандващия на въоръжените сили, който всъщност е президентът на САЩ, но всичко минава през председателя на Съвета на началник-щабовете.
— Значи идеята за тази операция е хрумнала на някой в Пентагона или може би на хората на генерал Партридж?
— Така предполагам.
— Имате ли време за още един въпрос? — попитах, тъй като той продължаваше да си гледа часовника, за да ми напомни колко невероятно е зает.
— Само един, Дръмънд. Не повече — отвърна, като клатеше глава. — Може и да звучи невероятно, но всъщност аз съм доста зает човек.
— Сигурен съм, господин генерал. Всеки ден благодаря на съдбата си, че не съм на ваше място — обясних аз и той ме погледна ядосано, като се чудеше какво съм искал да кажа.
Продължих:
— Колко често се очакваше от Санчес и хората му да докладват за положението във вашия щаб? Със сигурност имате стандартна процедура за такива ситуации.
— Опасявам се, че не знам.
— Току-що прочетох заповедта за операцията на Санчес. Според нея е трябвало да докладва за положението два пъти дневно. Веднъж призори и веднъж по залез слънце.
Той се намръщи за миг, сякаш си мислеше, че ако вече знам отговора, защо изобщо питам. Старият Чък очевидно не си падаше по адвокатски игрички.
— Хубаво — каза с крайно раздразнен тон.
— Според дневника на операцията Санчес е пропуснал да докладва цели три пъти между четиринайсети и осемнайсети. Как си го обяснявате?
— Може би не е пропуснал да докладва. Може би от оперативния щаб са пропуснали да го впишат. Смятам, че дисциплината ни е доста добра, но в щаба все пак работят войници, а войниците не са съвършени.
— Напълно ви разбирам, сър. Но си мисля, че причината такива части да докладват по два пъти на ден е точно тази, че оперират в тила на врага. Нали докладите са единственият начин да разберете, че са живи? Не би ли трябвало да се включат някакви много силни аларми, ако пропуснат да докладват?
— Не непременно — отвърна генералът. — В повечето случаи хората от щаба ще изчакат малко, преди да вдигнат тревога.
— Какво ще чакат?
— Ако например екипът пропусне да докладва сутринта, ще изчакат до вечерта. Разбира се, ако пропуснат два доклада поред, ще се обяви тревога.
— И какво би означавало това? Какво ще стане, ако някой спре да докладва?
— Ще увеличим въздушното разузнаване над техния район. Ако не постигнем нищо, може да изпратим разузнавателен отряд на място. Знаем къде се намират базовите им лагери, така че сме наясно откъде да започнем издирването.
— Но нищо подобно не се е случило, когато екипът на Санчес е спрял да докладва.
— Не.
— А не трябваше ли, генерале? Той ме изгледа крайно раздразнен.
— Вижте, нали са се измъкнали? Никой не е пострадал. Все още не сме губили цял екип, значи сигурно правим нещо както трябва.
Никой не обича да го подозират, но генерал Чък Мърфи очевидно мразеше подобно отношение повече от останалите хора. Точно това е проблемът, когато цял живот ти повтарят колко си специален. В крайна сметка може и да им повярваш. Голямата му челюст вече стърчеше като носа на боен кораб и настроението му хич не го биваше. Виждах, че почти съм изчерпал гостоприемството му. Всъщност не. Сигурно не съм бил добре дошъл от самото начало.
Погледнах часовника си.
— Охо. Трябва да тръгвам, сър. Чака ме още едно вземане на показания под клетва.