Това също не беше вярно. Просто не можах да се сдържа да не го постресна още малко. Тръгнах си, като внимателно заобиколих едрия мускулест майор във фоайето.
Забързах към оперативния щаб, който се помещаваше в друга от идентичните дървени постройки, на около пет пресечки от щаба на Мърфи. Пазачът на входа изгуби трийсетина секунди да ми обяснява защо не мога да вляза в тази строго секретна сграда, преди най-сетне да измъкна комплекта от заповеди, с които любезно ме беше снабдил държавният секретар по отбраната. Според тях можех да вляза и в оперативната зала на Белия дом, ако ми се иска. Честно.
Проследих редица от нарисувани с шаблон знаци, които ме поведоха по дълъг коридор и надолу по мътно осветено стълбище. В подземието имаше още един пазач, който охраняваше метална врата, но за щастие двамата с пазача горе поддържаха телепатичен контакт, така че просто трябваше да измъкна личната си карта и да потвърдя, че наистина съм същият негодник с могъщия комплект заповеди, който току-що беше преминал през приятелчето му горе.
Металната врата се отвори и аз пристъпих в следващия век. Бюджетът на специалните части е почти неограничен и момчетата на генерал Партридж изобщо не бяха правили икономии с обзавеждането на този оперативен център. Една цяла стена се заемаше от огромна карта на Косово. Беше осеяна с множество малки мигащи точки — червени, зелени и сини. Встрани имаше три редици от компютърни станции „Сън“, обслужвани от мрачни мъже над клавиатурите. Покрай отсрещната стена бяха подредени високотехнологични комуникационни панели, където имаше десетина служители със специални слушалки и много бодър вид. Приличаше на централния офис на глобална телефонна компания, но всички хора носеха камуфлажни униформи и малки зелени барети. Освен мен, разбира се.
Застанах на прага, за да се огледам и ослушам. В почти всички оперативни щабове, в които съм влизал, работата се върши тихо. Чува се постоянно ниско бръмчене от човешки гласове, тракане на компютърни клавиши и съобщения по радиото. От време на време някой от служителите прекосяваше помещението, за да занесе съобщение в друга част на центъра или да координира някаква дейност. По средата зад едно голямо дървено бюро седеше някакво чудовище с пагони на старши сержант. И макар че в залата имаше много офицери, беше очевидно, че точно той е шефът на машината и всичките й подвижни части.
След малко той ме забеляза. Любопитството му очевидно беше възбудено. Продължи да ми хвърля по някой поглед през следващите пет минути, а после стана от бюрото си, отиде да си налее още една чаша кафе и дойде при мен. Тогава забелязах, че всъщност беше сипал две чаши кафе. Забелязах и ръцете му. Бяха толкова огромни и мускулести, че чашите за кафе приличаха на напръстници.
Останалата част от тялото му не отстъпваше на ръцете. Беше едър, грубоват човек, с нос, чупен поне няколко пъти. Имаше огромна грозна глава, която сякаш беше свързана направо с раменете, защото вратът му приличаше на дебел дънер. Беше със стандартната къса подстрижка в специалните части и заради големите си уши малко приличаше на слон. На всичко отгоре беше и висок около 190 см, с широки месести рамене.
Той внимателно присви очи, за да прочете името ми на табелката и да разгледа знаците на яката ми, и широко се ухили.
— Ти ли си човекът от разследването?
— Да. Благодаря.
Бързо грабнах чашата с кафе от ръката му, преди да е решил, че всъщност не иска да говори с мен и да започне да търси някой друг, на когото да я даде. Сега не можеше да си тръгне веднага, ако не искаше да изглежда като личния ми сервитьор.
На табелката му пишеше „Уилямс“.
— Сигурно ти си шефът на центъра? — попитах.
— Да. Добре дошъл в моето царство.
— Поздравления, старши сержант. Дисциплината изглежда на ниво.
— Опитваме се. Но не е лесно да контролираш американски екипи, хората от АОК и противника едновременно.
— Слава богу, че не сме във война, а?
— Добре казано — засмя се той. — Ако бяхме действали по този начин в Залива, иракчаните сигурно още щяха да си пекат сандвичи в Кувейт.
— Толкова ли е зле?
— Дори еднокрако момиченце щеше да се бие по-добре.
— Колко екипа имате там?
— В момента в Косово има девет американски и шестнайсет на АОК.
— Девет формирования от специалните части и още шестнайсет, които придружават косоварите?
— Не. С нашите хора работят девет отряда косовари, а други седем действат самостоятелно.
— Не знаех, че има отряди от АОК без ангели-пазители.
— Наричаме ги ДО… дипломирани отряди.