— Добре, Шон, нямам нищо против.
— Трябва ми някой, който да ми докаже, че не съм превъртял — заявих.
Това я обърка за момент, защото очевидно не очакваше да го чуе. Освен ако, разбира се, доказателството не включваше медицински преглед, от който до играта на „чичо доктор“ имаше само една крачка.
Тя кимна и аз продължих:
— Виж, имам много странно чувство за всичко, което се случва тук. Вчера онзи репортер Бърковиц дойде и ми зададе няколко въпроса за разследването. Тази сутрин вече беше мъртъв. При това уликите водят към професионално убийство, извършено от човек на мафията или може би от специалните части, обучен да използва екзотични оръжия.
Лиса отново кимна.
— И според теб между двете неща има връзка? — Попита много хладно и обективно.
Звучеше като психотерапевт. Не че някога съм ходил на психотерапевт, естествено. Добре де, когато напуснах Звеното, ме накараха да отида няколко пъти на психотерапевт. Но това е задължително за всички, честно.
— Всъщност да, според мен има връзка — казах накрая. — Но първо искам да поговорим за друго. Днес следобед пак се срещнах с онази горила генерал Мърфи. Попитах го какво е станало, когато Санчес и хората му са пропуснали редовните си доклади. Според него нищо не е станало. Това ми се стори странно, защото целта на докладите е именно да потвърждават в щаба, че хората в екипа за специални операции все още са живи и работят. Така че го попитах защо не са вдигнали тревога.
— И какво каза той?
— Че от оперативния щаб обикновено изчакват дванайсет часа до следващия доклад. И реагират само ако и втория път не получат нищо.
— Смислено ми звучи — отбеляза тя.
— Не си права — възразих. — Навременните доклади са от изключителна важност. Особено когато се действа в тила на врага. Както и да е, после отидох до оперативния щаб, само да проверя. Попитах сержанта дали знае за случаи, в които бойни части са пропускали да докладват. Той каза, че отрядите на АОК понякога забравят, но американците — никога. После го попитах какво би направил, ако изгуби връзка с някоя част. Той отвърна, че в такъв случай ще вдигнат тревога до небесата.
— Значи говорим за сержант и генерал, които не разсъждават по един и същ начин.
— Или говорим за лъжец.
— Съмнително предположение, което води до опасен извод — каза тя.
— Може би. Но пък същият сержант от оперативния щаб ме предупреди, че някой е издал неофициално нареждане да не ни сътрудничат.
Тази новина най-сетне предизвика нещо повече от логическо възражение.
— Защо ти го е казал? — попита Мороу.
— Странно съвпадение. Помнеше ме от времето, когато служех във Форт Браг. Сигурно е било пристъп на братски чувства.
— И ти му повярва?
— Видях как един полковник го разкъса на части само защото изобщо е говорил с мен.
— Може да има и друго обяснение.
— Може и да има, но аз не се сещам какво е. А ето ти и третата странна случка. Преди няколко минути цъфна един тип от АНС. Излиза, че сме извадили късмет, защото един от техните спътници наистина е бил над Трета зона. Онзи бил разпределен тук, но не можел да ми каже името си. Само дето носеше „Вашингтон Поуст“ и беше облечен с шлифер. Проверих и се оказа, че през последното денонощие във Вашингтон е валяло като из ведро. Дано не си забравила да затвориш прозорците на колата си.
Тя прехапа долната си устна, докато обмисляше всичко, което й бях казал. Вторачи се последователно в пода и в тавана. После взе една канцеларска гума и почука с нея по устните си, което аз по някаква причина намерих за много секси.
Най-сетне каза:
— Съжалявам. Просто не виждам връзка между тези събития.
— Време и място, Мороу. Убиват журналист, генерал лъже, военна част възпрепятства правосъдието, непознат пристига от Вашингтон. В рамките на дванайсет часа. В мъничката Тузла.
— Всяко от тези събития може да има голям брой възможни обяснения.
— А може би става въпрос за един от онези неприятни плевели с общ корен и дълги подземни стъбла, които изникват на различни места.
— Може би, ако имаш богато въображение.
— Сигурно си права — признах. — Може би просто съм параноик.
— Има ли причина да си параноик?
— Няма конкретна причина. Но понякога на бойното поле виждаш някой хълм и си сигурен, че от другата му страна дебне нещо опасно.
— Само че сега не сме на бойното поле — изтъкна тя.
— Кажи го на Джеръми Бърковиц.
18
Тази вечер не можах да заспя лесно. Лежах и се опитвах да сглобя парчетата от мозайката, но не можех да си представя нищо по-добро от някакъв Франкенщайн: тромаво, уродливо чудовище. Освен това на моя Франкенщайн му липсваха няколко крайници и не можех да го съживя. Всичките ми обяснения бяха твърде фантастични, за да убедят и мен самия.