Какво ме засягаше дали Санчес и хората му са избили трийсет и петима сърби? С изключеше на семействата на загиналите, кого го засягаше въобще? Бяхме на война. Хората умират. Никой не е казал, че трябва да умират честно. В битката няма правила за справедлив двубой като онези, измислени от маркиз Куийнсбъри. Освен това какво ли бяха направили онези сърби, преди да умрат? Колко изнасилвания, масови убийства и случаи на етническо прочистване?
Но да кажем в името на спора, че проявях глупостта да се опитам да достигна до дъното на цялата история. Откъде трябваше да започна?
За начало да си спечеля малко време. А после и малко пространство за маневри. След това щях да се опитам да разбера кои всъщност бяха мистър Джоунс и мис Смит. Кой ги беше изпратил тук? И защо?
След това пък щях да се зачудя кой всъщност е убил Джеръми Бърковиц. Може би Бърковиц е открил съществуването на конспирацията. Може би се е опитал да разкрие прекалено голям скандал. Може би се е доближил твърде много до истината и мистър Джоунс с мраморните очи е решил, че е време да го спре. Това дори на мен не ми звучеше много вероятно, но така и така бях започнал да си измислям. Все пак съм израснал с телевизията. Бях прочел всички романи на Робърт Лъдлъм и макар да смятам, че Оливър Стоун е побъркан, това не ми пречи да харесвам филмите му.
А после, естествено, трябваше да отговоря и на основния въпрос, за който ме бяха изпратили тук. Какво всъщност беше станало със Санчес и хората му? Единственият ефект от измамата на Джоунс беше, че потвърди колко ужасно нещо са направили. Където има дим, има и огън. А където някой е скрил нещо, има престъпление. При това голямо, ужасно престъпление.
20
В един часа следобед Делбърт и Мороу все още не се бяха върнали в офиса. Нямах нищо против. Така имах време да помисля, а отчаяно се нуждаех от това.
Във флота крещят „разчистете палубата“ и „отворете шлюзовете“ всеки път, когато влизат в битка. Все едно, преди да отидеш на първата си среща, баща ти да те удари по рамото и да те попита дали си носиш в портфейла едно малко блестящо пакетче. Или майка ти да провери дали си с чисто бельо, когато й поискаш ключовете от колата. Добрата подготовка съществува в най-различни форми.
Двамата ми колеги влязоха с танцова стъпка в офиса в един и петнайсет, като бърбореха радостно, крайно щастливи от факта, че са прекарали деня с двама расови екземпляри от противоположния пол. След като бяха останали с мистър Джоунс и мис Смит, сигурно бяха обядвали с новите си — или стари — приятели от АНС. Както и да е.
Имелда беснееше. Тя имаше строга представа за дълга и продължителните неоправдани отсъствия за нея бяха нещо като смъртен грях. Чух я как настоятелно ги пита къде са били цяла сутрин. Както обикновено Делбърт беше твърде напомпан със собственото си самочувствие, за да увърта или направо да се признае за виновен. Отначало го чух да спори, а после да твърди, че това си е негова работа. Това момче си просеше смъртната присъда. Може би наистина си беше негова работа, но подобни обяснения никога не вършеха работа при Имелда. Тя сама си решаваше кое е нейна работа. И когато например решаваше, че трябва да се бърка в моята работа, просто отстъпвах, за да й направя място.
Избрах точно този момент, за да изляза от кабинета си насред разразилата се буря. Адски се изкушавах да се облегна на стената и да се порадвам на гледката, но това не се връзваше с току-що измисления ми план. Беше време да разчистя палубата, да отворя шлюзовете, да проверя съдържанието на портфейла и чистотата на бельото си. Каквото и да е.
— Какво става тук, по дяволите? — излаях.
Имелда беше стъпила здраво на разтворените си крака, ръцете й бяха стиснати в юмруци, устните й трепереха, а от ушите й излизаше яростен черен дим. Беше във вулканичното си настроение.
Делбърт я посочи с треперещ показалец и с най-префърцунения си и ядосан тон заяви:
— Майор Дръмънд, до гуша ми дойде от отношението на този сержант. Ще я дам под съд.
— Никъде няма да я даваш — изревах.
— Тя настоява да знае къде сме били — каза той малко по-меко. — Това не е нейна работа.
— Грешиш, капитане. Цяла сутрин я гоня да разбере къде сте. Двамата с капитан Мороу отсъствате без разрешение.
Имелда любопитно ме погледна през рамо. Изобщо не я бях питал къде са.
— Съжалявам — каза Делбърт. — Бяхме с Хари и Алис.
— Хари и Алис? И кои са Хари и Алис, по дяволите? — попитах настоятелно.
Мороу, която изглеждаше напълно объркана, отговори:
— Мистър Джоунс и мис Смит.