— Онези двама негодници? Изгубили сте половината ден с тях? По личен или служебен въпрос?
— По малко и от двете — смело призна Мороу.
Е, честността невинаги върши работа.
— Веднага влизайте в кабинета ми — заповядах хладно. — И по-добре да не ви хващам без работа, когато се върна.
Бях чул тази реплика от един стар сержант и винаги ми се беше искало да я изпробвам.
Те се спогледаха уплашено и избягаха като виновни дечица. Имелда ме гледаше изпитателно и аз й намигнах. Тя се усмихна и ми намигна в отговор. Изобщо не ги харесваше.
Отидох да си направя кафе. Не бързах. Бавно си сипах захар и сметана. После бърках кафето цяла вечност. Реших, че трябва да ги оставя да се поизпържат.
Най-сетне се върнах в кабинета и се отпуснах на стола си. Отпих веднъж-дваж от чашата си, без да бързам, за да им напомня кой е шефът. Винаги съм мразел шефове, които нарочно губят времето на подчинените си. Адски прозрачна демонстрация на власт. Хи-хи-хи.
После хладно се вторачих в тях.
— Според вас това разследване е приключило, така ли?
Мороу реши, че ще замаже положението с изблик на подчертана любезност.
— Извиняваме се, ако сме създали неудобство, сър.
— Не ви попитах това, капитане — казах студено. — Попитах ви дали смятате, че разследването е приключило.
Делбърт преглътна и реши да се пробва.
— След тази сутрин, сър…
— Какво е станало тази сутрин? — попитах намръщено.
Това предизвика още едно паникьосано споглеждане. Почти ги чувах какво си мислят. „Този пуяк с памук в ушите ли е бил тази сутрин? Той тъп ли е или какво?“
Най-сетне Делбърт избърбори:
— Отговорът е „да“.
— Значи всичко е свършено?
Мороу беше сбърчила чело и проучваше бюрото ми, сякаш отговорът се криеше някъде в канцеларските материали по него.
— Капитан Мороу, какво точно се е случило между четиринайсети и осемнайсети юни? — попитах.
— Какво се е случило, сър?
— В Харвард не ви ли учат на това? Нима сте си мислели, че можем да предадем доклада си без точен опис на събитията?
— Не, майоре.
Тя закима, все едно искаше да каже: „Естествено, без точен опис този доклад би бил пълен боклук.“
Още едно от тъпите правила в армията. Когато някой старши офицер излезе с абсолютно безсмислено предложение, уставът задължава то да бъде разгледано с уважението, което заслужава теорията на относителността на Айнщайн.
— А не липсва ли и още нещо, Делбърт? — излаях.
— Ами…
— Не бързай, Делбърт. Помисли си. Какво още липсва?
— Освен описа на събитията? — попита той, като се опитваше да спечели малко време.
— Да, бе — казах.
Направо не можах да повярвам, че го казах. Много мразя този израз. Толкова е детински и дразнещ.
Той се изчерви.
— Може би няма да навредят още няколко разпита.
— Естествено, че ни трябват още няколко разпита — натъртих. — В държавната работа винаги е по-добре да се подсигуриш двойно. Показва, че си проявил старание. Че си работлив. Нали не искаме никой там горе да си помисли, че не сме проявили старание и не сме работливи?
— Естествено, сър. Освен това сигурно трябва да проверим дали някои от другите елитни части не са употребили сила — каза той, като все повече се запалваше по идеята.
— Хващаш се за сламки, Делбърт. Какво ще кажеш за правилата за водене на военни действия?
— Правилата за водене на военни действия ли?
— Точно така. Не смяташ ли, че някой трябва да отскочи до Форт Браг и да провери какви са били намеренията на хората, които са планирали тази операция? И дали засадата е била позволено средство за самоотбрана?
— Да, разбира се — каза той и поглади брадичката си, все едно бях казал нещо много умно.
Естествено, че ще каже така. Освен всичко останало момчето беше такъв блюдолизец, че можеше да свали кората от някое дърво с езика си.
— Добре, значи се разбрахме — обявих. — Мороу, връщаш се в Авиано. Състави опис на събитията. Делбърт, хващаш самолета за Форт Браг още тази вечер. И не ми се връщай без отговор на моя въпрос.
И двамата се шокираха тотално. Опитах се да установя кой се шокира повече, но не беше лесно. Очите на Мороу се разшириха, а Делбърт изглеждаше така, сякаш му бях изкарал въздуха. Нямаше как да разбера на кого от двамата бяха възложили да ме следи.
— Работете бързо — излаях. — Остават ни само три дни.
— А ти какво ще правиш? — попита Мороу.
Или се беше изнервила, или именно тя беше назначена да докладва на началниците ми. Хм. Така или иначе, си го просеше.
— Ще пиша заключителния доклад — обявих с цялата арогантност, на която бях способен. — Поиграх си с идеята някой от вас двамата да го напише. Но проблемът е, че този доклад трябва да е съвършен. Не мога да рискувам да направите някоя аматьорска грешка, нали така?