— Не знам нищо.
— Така си и мислех. Но не се обаждам за това.
— А защо се обаждаш?
— Трябва да науча нещо повече за този Джак Третърн.
— И според теб мога да ти помогна?
— Да, сър. Вие имате всякакви познати. Може би ще успеете да разберете срещу какво съм изправен.
Той отново замълча. Чух как се прокашля няколко пъти. По кодираната линия това звучеше като малки мини, които се взривяват в гърлото му. Наистина трябваше да откаже цигарите.
Най-сетне каза:
— Добре, Дръмънд. Между другото, чувал ли си за операция „Феникс“?
— Това-онова — отвърнах. — Нещо във Виетнам, нали?
— Точно така. Проучи я — нареди ми той. — Аз ще ти се обадя.
— Извинете, господин полковник, но не е добра идея. Мисля, че подслушват телефоните ми. Аз ще ви се обадя.
— Както кажеш.
— Между другото, тук се засякох с още един ветеран от Звеното. Старши сержант Уилямс. Помните ли го?
— В отдела е имало трима души на име Уилямс. Единият загина, естествено. В Могадишу или нещо подобно. Да, Могадишу беше. Горкият негодник.
— Този още е жив. Работеше в тренировъчния лагер за военнопленници по време на моя изпит. Каза ми, че сте му наредили през цялото време да ме спуква от бой.
— А, този ли? По-добре се пази от него. Излезе развалено яйце.
— Наистина ли?
— Да, от онези откачалки с мания за превъзходството на бялата раса. Дори е помагал в обучението на някакви партизани вдън горите. Абсолютно побъркан тип. Затова го изхвърлихме.
— Как разбрахте за това? — попитах.
— Ами ние подслушвахме всичките ви телефони. Не знаеше ли?
Опитах се да си припомня всички телефонни разговори, които бях провел по време на службата си в Звеното.
— Не, сър — изграчих накрая.
— Ами да — каза Тингъл. — Чувах всичко, което разправяше за мен, Дръмънд.
— А, това ли. Нали знаете, че доверието сближава хората и прочие.
— Хубаво, Дръмънд, връщай се на работа. И се пази, момче. Не забравяй. Прочети за операция „Феникс“.
Затворих, предадох специалния ключ на дежурния сержант и се върнах в палатката си. После легнах и поспах още три часа, преди да взема душ, да се избръсна, отново да се облека и да отида в офиса.
Имелда все още спеше до шкафовете, когато влязох. Можеше да накара някоя от помощничките си да спи на пост, но не беше в нейния стил. Отидох на пръсти до кафеварката и пуснах една кана. После влязох в кабинета си и изчаках водата да мине през филтъра. Имелда се събуди, докато си сипвах първата чаша.
— Дай и на мен — изръмжа.
— Сметана или захар?
— Черно. Черно като ада. Сметаната и захарта са вредни.
— Тъй вярно, госпожо — измърморих и застанах така, че да не види как си сипвам трета лъжичка захар.
Занесох двете чаши до спалния й чувал, като тактично се извърнах, докато тя се измъкваше от него. След минута чух трополенето на ботушите й по пода, обърнах се и й подадох кафето. После й направих знак да ме последва.
Седнах на бюрото си и започнах да драскам в един бележник.
— Как спа? — попитах.
— Прилично. А ти?
— Като бебе. Легнах си рано и за пръв път спах цяла нощ, откакто сме пристигнали.
Вдигнах бележника. Бях написал: „Провери това. Операция «Феникс»“. Тя сви рамене.
— Хубаво. Може да спреш да мърмориш на моите момичета.
Написах: „От Виетнамската война. Може би в интернет?“
— Днес ми се иска да поработя по заключителния доклад — казах. — Казах на Делбърт и Мороу, че аз ще го напиша.
— Ами добре — каза тя и кимна към бележника.
— Нали знаеш как работя. Ще влизам и излизам постоянно, за да си подредя мислите.
— Няма нужда да ми обясняваш, майоре. Знам как обичаш да работиш.
— Добре. Благодаря, Имелда.
— Няма проблеми — каза тя и излезе от кабинета ми.
За да създам илюзията, че работя, тъй като нямаше как да разбера дали някое от момичетата на Имелда ме шпионира, бързо започнах да пиша едно дълго объркано изложение за това, че Санчес и хората му са невинни по всички обвинения. Пишех бързо и не внимавах за словореда и повторенията. Просто трябваше да е достатъчно убедително, ако някой провери, и да създава впечатление, че прилежно изпълнявам задачата си.
Писах два часа, после на вратата се почука. Вдигнах глава и видях Марти Еди-кой-си и Дейвид Бъзльото, любимите ми военни следователи.
— Какво има? — попитах.
— Имаш ли една минутка за нас, майоре? — попита Марти.
Реших да се държа прилично.
— Естествено. Искате ли кафе?
— Не, благодаря — отвърна той.
Двамата влязоха и се отпуснаха на столовете срещу бюрото ми.
— Вече изпихме по пет-шест чаши — обясни той. — Целият треперя.