Не счетох за необходимо да обяснявам, че се беше случило само веднъж, при това аз бях излъгал и се бях опитал да го натопя. Защо да я отегчавам с подробности?
Тя спря и ме загледа още по-подозрително.
— За какво му е информация на един сержант? За кого работите, Хуфнагел?
Мис Джанис Уорнър беше съобразителна жена и всъщност аз се бях надявал да стигне точно до това заключение. Широко й се усмихнах.
— Все още не сме стигнали дотам. Готова ли сте да обсъждате сделката, или не?
— Ами ако не съм?
— Ще си намеря друг репортер. Миризмата на труп е привлякла цели ята. В последно време направо не можеш да се разминеш от репортери.
Тя се замисли, но по лицето й се четеше, че не е готова да ми повярва. Поне засега.
— Добре, продължавайте — каза.
— Ето как ще работим. Вие ще ми дадете малко информация. После аз ще ви дам малко информация. Ако играете честно, ще получите история, от която ще ви спре дъхът.
— Не съм толкова лековерна, Щупнагел.
— Хуфнагел. Харолд Хуфнагел.
Много ми харесваше как звучи.
— Но ти можеш да ме наричаш Хари — добавих.
— Да не си военен полицай?
— А, не. Нямаш право да познаваш.
— Откъде да знам, че информацията ти за смъртта на Бърковиц е надеждна?
— Бях един от вътрешните му източници. Дадох му голямата история и го удушиха.
Тя кимна.
— И това ли е всичко? — попита с известно съмнение.
Трябваше да й се признае, че не спира да опитва.
— Хайде, мис Уорнър. Играеш ли, или не?
Тя спря и ме загледа. Не можех да разбера какво мислеше. Както вече споменах, очите й бяха много интелигентни, но не изразяваха почти нищо.
— Добре, ще пробваме — заяви накрая. — Ти ми даваш малко информация и аз ти давам малко в замяна. Нали така?
Ситуацията ми напомняше детска игра. Покажи ми я и аз ще ти го покажа. Веднъж опитах. Бях на шест. Но момиченцето ме убеди да си го покажа пръв, после се разсмя, избяга и разказа на всичките си приятелки какъв глупак съм.
— Не, ти първа — настоях, защото още ме болеше от този спомен.
— Има ли нещо конкретно, от което се интересуваш?
— Всъщност да. Случайно знам, че Бърковиц е работел по нещо голямо. Защо в последната му статия нямаше никакъв намек за това?
— Не съм сигурна какво имаш предвид. Бърковиц работеше по няколко истории едновременно.
— Хайде де. Не ме будалкай. Говорим за масовото убийство в Косово.
Тя изглеждаше искрено объркана.
— Ами той изпрати текст във вестника вечерта, когато е бил убит.
— Точно така — казах. — Но статията, която излезе следващия ден, беше въздух под налягане. Последния път, когато разговаряхме, той спомена за някакво голямо разкритие.
Тя сякаш ме гледаше с други очи, все едно разговорът ни беше направил неочакван завой и беше навлязъл в несигурна територия.
— За това ли си помагал на Бърковиц? Масовото убийство в Косово?
— Може би — отвърнах.
Тя наклони глава встрани.
— Не знам какво е станало.
После добави:
— Нека проверя във вестника какъв е бил последният текст на Бърковиц. Понякога редакторите режат много.
Недоверчиво поклатих глава.
— Не биха изрязали толкова важно нещо.
— Не бъди сигурен. Понякога са вбесяващо произволни при редакцията. Може би са сметнали, че източниците му са несигурни или имат лоша репутация. Бърковиц често действаше прибързано.
— Добре, провери — казах. — Но по-скоро.
— Защо? Бързаш ли?
— Имам си причини. А сега е мой ред. Според Бърковиц тук е имало някаква конспирация. Ще ти кажа едно име. Джак Третърн. Чувала ли си за него?
Тя поклати глава и разкошната й черна коса се разпиля, като хвърли отблясъци от светлината.
— Не, никога.
— Той е голяма клечка в ЦРУ. Прекарва много време в Тузла и работи директно със Зелените барети.
— И това трябва да има нещо общо с убийството на Бърковиц?
— Свързани са — уверих я.
— И какво очакваш да направя?
— Да се поразтърсиш, за да разбереш нещо повече за Третърн и с какво се занимава. Но внимавай, не знаеш какво ще излезе.
— Това ли е? — попита тя, като ме гледаше изпитателно.
— Засега да. Утре сутринта пак ще ти се обадя. Ще кажа, че се обажда Майк Джаксън и заповедта ти е готова. Ще ти кажа кога да дойдеш да я вземеш, което ще е часът на срещата ни пред столовата. Разбра ли?
— Да, ясно — кимна тя, но от тона й се разбираше, че очевидно ме смята за малко странен с моите пароли и тайни места за срещи.
Да, но тя не знаеше това, което знаех аз.
Бяхме само на една пресечка от жилищните помещения на репортерите, така че я оставих там и тръгнах обратно към палатката си. Тактиката ми започваше да сработва. Вече имах съюзник, който не знаеше нищо — най-добрият съюзник в схватка от този тип. ЦРУ се храни от тайните. Най-големият му враг е заплахата от обществено разкритие. Един човек като Джак Третърн би се сгърчил и умрял, ако го измъкнеш от сенките. Току-що бях насъскал Джанис Уорнър и нейния вестник по следите му, което трябваше поне малко да му усложни живота. Или, още по-добре, да му го усложни много.