С тази мисъл заспах дълбоко, докато не усетих една груба ръка да ме разтърсва за рамото. Примигнах няколко пъти, докато успея да накарам клепачите си да останат отворени. Не много, но достатъчно, за да присвия очи и да различа неясни фигури. Марти Еди-кой-си се беше надвесил над леглото ми, вторачен в лицето ми. Зад него имаше две много едри фигури, които вероятно принадлежаха на военни полицаи.
— Моля те, облечи се и ела с мен — каза той. Измъкнах се от спалния си чувал и седнах.
— Ще ми обясниш ли какво става? — попитах, докато си търсех бойната униформа и ботушите.
— Когато стигнем в офиса.
— Арестуваш ли ме?
— Задържам те.
Усещах се ужасно уморен и реших да не си отварям устата, докато в ръката ми не се появи чаша кафе и не усетя вълшебното действие на кофеина. Бързо се облякох, станах и се повлякох след Марти. От двете ми страни вървеше по един военен полицай. Забелязах, че Марти е със същия кошмарен кариран костюм, с който беше облечен предишния ден. Сигурно беше работил цяла нощ.
Беше три сутринта и улиците още бяха тъмни и пусти, докато вървяхме към офиса му. Не изпусках Марти и спътниците му от око. Като нищо можеха да работят за Третърн или Мърфи. Всъщност колкото повече си мислех за това, толкова повече ми се струваше идеалният предлог да ме изкарат от палатката, за да ме елиминират „с тайно разрешение“. Щяха да ме заведат в някой тъмен усамотен ъгъл на лагера и да ме застрелят в тила. От друга страна, не ми бяха сложили белезници, което реших да приема за окуражителен знак.
Успокоих се едва когато стигнахме във военното полицейско управление. Но не трябваше. Това, което ми беше приготвил Марти, беше още по-добро от разстрел в гората.
— Седни, моля те — нареди ми той, когато се събрахме около масата в една стая за разпити.
После ми прочете правата. Много пъти съм го правил със задържаните, но когато се случва на теб, доста ти стяга тук-там. Изслушах го, докато стигна до въпроса: „Имаш ли нужда от адвокат?“
Това винаги е най-важният въпрос. Нямах представа в какво ме обвиняват. Нямах представа дали изобщо ще ме обвиняват. Реших, че един адвокат най-вероятно няма да може да ми помогне повече от това, което можех да направя и сам. Все пак и аз съм адвокат, нали така? Разбира се, точно с такъв солипсизъм можеш да затънеш най-неприятно. Когато полицаите разпитват теб, а не обратното, губиш възможността за хладни, обективни, неемоционални решения, която има един нает адвокат.
Въпреки това отговорих:
— Засега не.
Марти хвърли поглед на двамата военни полицаи и им кимна да излязат. Те затвориха след себе си. После той просто ме загледа, предполагам, за да ме притесни. На стената имаше голямо огледало както в повечето помещения за разпити. Реших, че сигурно от другата страна ни гледа някой. Може би Мърфи. Или Третърн. Или и двамата.
— Имаш сериозен проблем — каза най-сетне Марти. — Маратонката ти отговаря на една от отливките, които направихме в тоалетната, където е бил убит Джеръми Бърковиц.
— Невъзможно — отсякох.
Естествено, това са първите думи на всеки заподозрян. Дотук с блестящите ми адвокатски умения.
Той сви рамене и се наведе над масата.
— Виж, майоре, ако си бил в онази тоалетна във въпросната нощ, най-добре просто да си го признаеш. Може би сте се срещнали там?
— През онази нощ дори не съм се доближавал до тоалетната.
— Нали не очакваш да повярвам, че някой ти е взел маратонките, убил е Бърковиц и ги е върнал под леглото ти?
— Не очаквам да вярваш на каквото и да е, по дяволите. Не съм доближавал тази тоалетна и освен ако на маратонките ми не са им пораснали крачета, те също не са били там.
— Тогава как си обясняваш факта, че там има отпечатъци от тях?
Това беше стандартна техника. Господ ми е свидетел, защитавал съм многобройни клиенти, които са я оценявали по достойнство. Тия тук целяха да ме подтикнат да си измислям извинения, а после да разбият алибито ми и да ме принудят да си призная.
— Не смятам да обяснявам каквото и да е, по дяволите. Не съм ходил до тази тоалетна.
Той се облегна и започна да си играе с химикалката.
— Има и още — каза.
Ако от това трябваше да се притесня още повече, номерът не сполучи. Просто си седях търпеливо и го наблюдавах хладно. Той започна да почуква с химикалката по брадичката си.
— Сред бележките, които открихме в стаята на Бърковиц, имаше една от теб, с която го молиш да се срещнете в тоалетната в един през нощта.
Хладната ми обвивка изведнъж се пропука. Осъзнах, че сериозно съм загазил. Отпечатъците от маратонките можеха да бъдат оспорвани в съда. Винаги оставаше възможността мястото на престъплението да е било опропастено от лоша полицейска работа или дори грешка в лабораторията в Хайделберг. Лошата полицейска или лабораторна работа бяха обърквали не едно дело. Освен това имаше и шанс някой друг с моя номер и вкус за маратонки да е извършил престъплението. Минимален шанс, признавам, но бях построявал защитата си и на по-слаби аргументи с приличен успех. Аз си знаех, че никога не съм доближавал онази тоалетна, значи някой някъде беше направил сериозна грешка. Бележката обаче представляваше неприятен проблем.