— Невъзможно — избъбрих.
Опа, пак го казах.
— Накарахме двама експерти да проучат почерка. Твоят е, майоре. За бога, ти си адвокат. Няма нужда да ти обяснявам елементарни неща.
Наистина нямаше нужда. Бяха ме натопили. Всъщност, ако трябва да бъдем съвсем точни, бяха ме натопили за втори път. Не знаех как, но просто нямаше друго обяснение. Знаех, че никога не съм си уговарял среща с Бърковиц. И не съм бил в тоалетната.
Отворих уста и се изненадах колко беше стегнато гърлото ми, когато казах:
— Марти, няма да говоря повече без адвокат.
Той ме изгледа в продължение на няколко секунди, изправи се, отиде до вратата и почука. Двамата военни полицаи влязоха обратно и той им нареди да ми вземат данните и да ме настанят в килия. Те това и направиха. Първо, тъпо ги последвах в една друга стая, където, кой знае защо, ми взеха отпечатъци от пръстите. В армията се пазят копия от тях, както и панорамни снимки на зъбите на всички военнослужещи, ако се наложи да се идентифицират останки. Може би просто искаха да ме унижат. Постигнаха го.
Взеха ми колана и връзките на обувките и ме отведоха в една килия. Знаех, че на сутринта ще трябва да разсъждавам трезво, затова се стоварих на леглото и се опитах да заспя насила. Естествено, това никога не върши работа, ако наистина е важно. Лежах почти половин час и си мислех колко невероятно глупав съм бил. И прекалено самоуверен. Бях надценил възможностите си. И още по-лошо, за пореден път бях подценил противника.
Но все още не можех да разбера как са го направили. Дори ако Марти работеше за Джоунс, тоест Третърн, как, по дяволите, бяха успели да изфабрикуват такива доказателства?
Изведнъж чух надолу по коридора да прещраква ключалка. После стъпки. Лампите бяха изключени, така че коридорът и моята килия бяха тъмни като в рог. Стъпките спряха пред вратата.
Подуших одеколона. Беше хубав одеколон, с ухание на бор. Много скъп.
— Третърн, негоднико — възкликнах.
— Килията ти отива, Дръмънд — ухили се той.
— Така ли? Тогава защо не дойдеш при мен? Така ще имам и страхотния шанс да ти изтръгна червата.
Той се засмя.
— Знаех си, че ти си обрал стаята ми. Нямаш представа колко струваше това куфарче. И наистина си искам паспорта и личната карта. Ще бъде много досадно да си вадя нови.
— Ей, Джак, страшно съжалявам — казах по-горчиво, отколкото възнамерявах. — Не съм искал да ти създавам неудобства.
— Вече го направи, Дръмънд. Адски ме ядоса.
— Значи сме квит. Можеш да ме пуснеш.
— Опасявам се, че вече не е толкова лесно.
— Естествено, че е лесно, Джак. Ако отида в затвора, няма да отнеса тайните със себе си.
— Ти не знаеш никакви тайни. Само така си мислиш.
— Ха — възразих. — Знам всичко, което сте намислили с Мърфи. Ако ме натопиш, ще ви издам на всички репортери, които познавам. Ще намеря начин, обещавам. Помисли за това.
— Вече го направих, Дръмънд. Смяташ ли, че ще ти повярват? Никой не обръща внимание на осъдените убийци, които обясняват нещо за някакви заговори и конспирации. Ти си помисли, Дръмънд. Нямаш доказателства и се намираш в крайно неизгодна позиция.
Беше прав, естествено. И това ме вбесяваше още повече. Той се отдръпна назад и аз видях как се облегна на стената. Цялото му лице оставаше в сянка, от което изглеждаше още по-зловещ.
Когато отново проговори, звучеше подозрително разумно:
— Независимо от това дойдох да ти предложа сделка. Това е единствената ти възможност. Искаш ли да чуеш предложението ми?
— Нямам по-интересна работа в момента — казах.
— Добре. Ти ще спреш да се размотаваш и ще свършиш каквото се очаква от теб, ще приключиш разследването, а ние ще забравим за случая. Дори ще убедя Клапър да отмени разследването на служебното ти поведение и ще можеш да продължиш да практикуваш.
— Това ли е? — попитах.
— Това е — отвърна той.
— И от мен се очаква просто да си затворя очите за малката ти уговорка със Зелените барети?
— Накратко казано, да.
— Ами Бърковиц? И за него ли да забравя?
— Не сме го убили ние.
Беше мой ред да се засмея.
— Глупости.
— Честно. Не знам кой го е убил.