— Но смяташ да натопиш мен.
— Естествено. Ти ни постави в неудобно положение, Дръмънд. Но ако си основният заподозрян за убийство, някак си не върви да водиш собствено разследване. Нито пък можеш да пуснеш информация на пресата, както се опита да направиш с Бърковиц. Беше много смешно.
Значи така. Наистина подслушваха кабинета ми. Бяха чули целия ми разговор с Бърковиц. Бяха чули всичко.
Но това потвърждаваше и още нещо. Имаха силен мотив за убийството на Бърковиц.
— Стига де, Третърн — казах. — Защо го направи? Бърковиц се беше приближил твърде много? Беше те разкрил? Защо поръча да го убият?
— Вече ти казах. Не знам кой е убил Бърковиц. Не сме ние. Не че съжалявам особено за загубата. Но пък смъртта му ми дава възможност да те отстраня.
— Ти си истински мръсник.
— Не се гордея с това, но го правя за страната си.
Щях да се задавя от смях. Тази реплика наистина е последното убежище на най-големите негодници. Помислих си да му кажа, че звучи като някой от хитлеристките палачи на подсъдимата скамейка в Нюрнберг, но нямаше смисъл да си хабя въздуха. Вместо това попитах:
— Как фалшифицира доказателствата?
— Много лесно всъщност. Днес всичко се прави на компютри, дори полицейската лабораторна работа. Ще се изненадаш, като разбереш колко е лесно да проникнеш в един лабораторен компютър и да подмениш образа на обувка, ако разполагаш с нужната технология. Тези хора от АНС са истински магьосници.
— А бележката, която са намерили в стаята на Бърковиц?
— Един човек с нужните документи за достъп я остави вчера. С нужната технология можеш да правиш и безупречни фалшификати.
Не казах нищо и той добави:
— Виж, Шон, не ни принуждавай да поемаме по този път. Аз ти се възхищавам. Наистина. Знам за времето, което си изкарал в Звеното. Проявил си голяма смелост, а в това разследване проявяваш и упоритост. Но не мога да те оставя да навредиш на страната си. Да не го превръщаме в личен въпрос.
В миналото, когато се учех да танцувам със старши сержант Уилямс в стаята за разпити на тренировъчния лагер за военнопленници, забелязах нещо много неприятно, което сякаш поемаше контрола над мозъка ми всеки път, когато той ме удряше. Не спирах да го обиждам, а той не спираше да ме удря и да нанася нови и нови поражения на крехкото ми тяло. Мислех за това всяка вечер, когато бяхме приключили заниманията си за деня, и знаех, че на следващия ден ще има още. Рационалната част от мозъка ми напомняше, че с пасивна съпротива ще си спестя много болка, но всеки път, когато ме хвърлеха в тапицираната стая с това садистично чудовище, не можех да се контролирам. Направо му се качвах на главата, а той ме биеше все по-силно и ми пускаше все повече кръв.
Сега бях с дванайсет години по-възрастен, но дали бях помъдрял? Просто трябваше да дам на Третърн каквото искаше и можех да продължа с живота си. Добре де, трябваше да се науча да живея с факта, че съм участвал в заговор за прикриване на престъпление. Но пък всеки на този свят има някакви грехове. Затова католическите свещеници въртят толкова добър бизнес с изповедите. Защо аз да съм по-различен? Откъде-накъде трябва да се изявявам като светец?
— Добре, Третърн, ще го направя — казах накрая.
Той се отблъсна от стената и доближи килията ми.
— Надявам се да говориш сериозно.
— Казах ти, че ще го направя — повторих ядосано.
Дори в тъмното усещах как ме изучава с мраморните си очи.
— Закълни се в офицерската си чест — настоя.
Беше учил в „Уест Пойнт“ и вярваше, че офицерската дума е ненарушима клетва. Доста комично, всъщност. Изглежда, изобщо не осъзнаваше иронията на факта, че ме принуждава да се закълна, че ще излъжа в официален доклад.
— Давам ти думата си — казах.
— Добре. След около два часа генерал Мърфи ще дойде тук и ще потвърди под клетва, че си бил при него в нощта, когато е бил убит Бърковиц. След това ще те пуснат. Но ако се опиташ да ме прецакаш, веднага ще те натикам обратно в тази килия. И няма да ти дам втора възможност.
— Виж, нали се заклех. Накарай ги да ме пуснат и ще правя каквото ми кажеш.
— Добре — кимна той.
После чух стъпките му да се отдалечават по коридора. Лъжех, естествено. В мига, в който излезех оттук, щях да направя абсолютно всичко по силите си, за да го начукам на Третърн, Мърфи и цялата армия на САЩ. Нямах представа какво точно, но със сигурност щях да постигна повече, ако не бях затворен в килия.
Човек е такъв, какъвто е, и не е по силите му да се промени. Тези хора ме натопиха и изнудиха и аз бях адски ядосан. Но щеше да ми мине, ако успеех да си уредя едно малко отмъщение.
25
Дойдоха да ме вземат в осем часа. Марти придружаваше военния полицай с ключовете. Беше взел душ и се беше преоблякъл с раиран костюм, раирана риза и раирана вратовръзка на малки звездички. Към познатия ми отвратителен вкус се добавяше и далтонизъм. Всичко беше в червено, бяло и синьо. Приличаше на подвижно американско знаме.