— Стига празни приказки! — ядосано отвърна Карминильо. — Положението ни е повече от страшно!
— Защо? Нали зверовете ни оставиха?
— Запали фенера! Само не хвърляй кибрита на земята! Така. А сега погледни, драги Педро! Виждаш ли, че нещо се е изсипало от сандъка, пробит от твой или мой куршум?
— Барут? — извика Педро пребледнял.
— Да, скъпи. Това е барут, и при това отлично качество, от германска фабрика. А на нашата барикада има не един такъв сандък. Ако куршумът, който е пробил сандъка, бе минал по-вляво, тоест, ако бе попаднал вътре в сандъка, то…
— Той би експлодирал!
— Точно така. Досетлив си! Той би експлодирал и биха пламнали стотици килограми барут. Нямаше да остане камък върху камък.
— И всички лъвове щяха да бъдат избити.
— Да. Но заедно с лъвовете, а може би и преди тях щяхме да бъдем унищожени и ние!
— Страшничко е! Аз заявих вече, че този занаят не ми е по вкуса — избъбра Педро, като се почеса по тила. — Прощавай, но като съм си избрал професията юрист, все пак не съм бил толкова глупав, колкото изглежда. Стой, Карминильо! Значи вече не трябва да стреляме по нашите нападатели, ако не желаем да бъдем хвърлени във въздуха?
— Ще се наложи да стреляме! Нямаме друг избор! Цамора и Янко не се обаждат, макар че не е възможно да не са чули изстрелите.
В това време неустойчивата стена от сандъци и бурета се разлюля и част от нея със силен трясък рухна на пода на пещерата: един от лъвовете полетя към стената, блъсна се в нея и се строполи почти в краката на Карминильо и Педро.
Младите хора не се изплашиха чак толкова, колкото можеше да се предположи, и гръмнаха почти едновременно. Смъртно раненият лъв изрева, преметна се, удари се о барикадата, падна и върху него се събориха сандъците с барут, които го затрупаха. Отново яростен рев огласи пещерата: лъвът, умирайки, се мяташе и събаряше слабата преграда.
— След мен! — извика Карминильо и сграбчи Педро за рамото. — Спасението ни зависи от това, колко време ще се задържим, без да отстъпим.
С котешка ловкост испанците се изкачиха върху скалата и от върха й започнаха да обстрелват зверовете, които бяха нахлули в пещерата.
— О-хо! Та това е истинска зверилница, Карминильо! — забеляза Педро, като пълнеше пушката си. — Не съм виждал толкова зли кучета!
— Не кучета, а африкански чакали! — поправи го инженерът. — Все пак това не е най-опасният враг! Ако не бяха лъвовете, те биха се разбягали още след първите гърмежи!
— Що за гадина е пък това? — запита Педро, като повали с един изстрел някакъв необикновен, гърбав звяр, който се готвеше да разкъса тялото на убития от Карминильо чакал.
— Не знаеш ли? Това е африканска хиена, която се храни с трупове!
— Приятно ми е тази хиена да се запознае с моя куршум! — самоуверено отбеляза Педро.
— Не хаби патроните напразно! Запази ги за лъвовете!
— Има и за тях! Ето един! Струва ми се, че иска да ни споходи! Стреляй, Карминильо!
Лъвът направи гигантски скок, но ранен между очите, падна като покосен.
— Аха, става доста интересно! — каза Педро. — Правото си е право, но имало и нещо още по-интересно от римското право!
— Млъкни! Какво е това? — тревожно го прекъсна Карминильо, като душеше из въздуха. — Нищо ли не усещаш?
— Нищо особено. Мирише на дим — отвърна равнодушно Педро. — Какво те безпокои?
— О, Света Богородице! Ти мислиш ли какво говориш? — нетърпеливо каза Карминильо. — Миришело на дим! Да, така е, но разбираш ли защо мирише на дим? Нали целият под на пещерата е покрит със сухи водорасли. Ако те се запалят…
— Всичко ти изглежда черно, приятелю! Добре де! Щяла да се запали тревата! Какво от това? Тъкмо димът ще прогони лъвовете и хиените! Ето виждаш ли, те се измъкват.
— Не ме ядосвай, Педро! Пак забравяш, че не сме в открито поле, а в яма. Нали димът ще ни задуши? И ние няма да можем да избягаме никъде освен към брега. А там в никакъв случай не бихме могли да се справим със зверовете!
Пещерата бързо се пълнеше с остър синкав дим. Дишането ставаше все по-трудно. В дъното на пещерата, където преди половин час се бяха скрили Янко и Цамора, се появи червен пламък, който като струя течеше по стените и пода.
Карминильо загрижено огледа наоколо. Челото му потъмня.
— Трябва да се спасяваме! — извика той. — Вземай пушката и да бягаме! За по-малко от десетина минути огънят ще стигне буретата с барут!
Педро потрепера. Шегите замряха на езика му и без да протестира, тръгна след другаря си, който само с един скок прехвърли полуразрушената барикада и се намери навън. Закъсняла хиена, която лакомо разкъсваше трупа на един от лъвовете, с писък отскочи встрани, замята се сред камъните, зави и се закиска. Нейният злокобен и насмешлив хохот като мраз пропълзя по кожата на Педро.