„Високият му ръст, умението с което владееше юздата, ме накараха да предположа, че това е офицер на сикимския раджа. «Ето, че ме хванаха» — помислих. Ще ми поиска паспорта, ще запита какво търся в Сиким и ще ме задържи, ако не и по-лошо. Но както се приближаваше, той спря коня си. Погледнах го и веднага го познах… Бях в присъствието на същия Махатма — моят собствен обожавай Учител, който вече бях видял в астралното му тяло… Коленичих, ала се изправих по негова заповед и вперил очи в лицето му потънах в съзерцание на образа, който познавах тъй добре, след като толкова пъти бях виждал портрета му (принадлежащ на полковник Олкът). Не знаех какво да кажа: радостта и респектът ме правеха ням. Благородството на чертите му, които ми изглеждаха олицетворение на могъщество и на духовност, ме изпълваше с боязлива почит… И това не бе нито мит, нито «създание на въображението на медиум», както смятаха известни скептици. Никакво нощно видение: беше девет или десет часа заранта. Над главите ни грееше слънцето, безмълвен свидетел. Виждам го пред себе си от плът и кръв; говори ми меко и с доброта… Необходимо бе известно време, за да успея да произнеса няколко думи, окуражен от топлотата на гласа му. Тенът му не е тъй светъл като на Махатма Кутуми, но никога не съм виждал по-красива фигура, нито по-благородна стойка. Брадата му е къса и черна, като в портрета; дългите му черни коси падат върху гърдите; само костюмът му този път бе друг. Вместо широка бяла роба носеше жълто палто, подплатено с кожа…?“
Едва ли е нужно да цитираме цялото описание, нито да предаваме последвалия разговор, засягащ условията на ученичеството. Достатъчно е да отбележим, че става дума за свидетелство на очевидец, простодушие и патетично едновременно, съставено не като материал за печата, а като писмо до близък приятел. И каква е реакцията на скептика пред това свидетелство? Хъдгсън, споменатият вече „анкетьор“ на Обществото за психически изследвания, излиза с версията, че Рамасвамие е станал ни повече, ни по-малко жертва на измама и че срещнатият от него конник в джунглата на Си-ким е бил нарочно изплатен от Блаватска, за да изиграе ролята на Махатма… Какво значение, че Старата дама нито е знаела, нито е могла да знае, че Рамасвамие се намира в Сиким и то на три дни път от индийската граница, залутан сред дирите гъсталаци. Щом човек е решил да оспорва истината докрай, нищо, дори и здравият разум не може да му попречи да стори това.
Този принцип на сляпото отрицание се проявява особено отчетливо пред най-важното доказателство — бихме казали единствено неоспоримото — за съществуването на Учителите. Става дума за техните писма и за книгите на Е. П. — „Разбудената Изида“ и „Тайното учение“. Самата Блаватска, като говори за себе си в трето лице, казва следното:
„Да се претендира, че г-жа Блаватска е измислила Учителите, означава, че тя е трябвало да измисли цялата философия, съдържаща се в нашата теософска литература; че тя е автор на писмата, послужили за база на «Езотеричния Будизъм»; че тя също тъй сама е измислила съдържанието на «Тайното учение», творба, в която светът, ако бе справедлив, би намерил голям брой звена, липсващи на науката, както това действително ще бъде установено след стотина години. Наистина тия същите обвинения я превръщат в едно същество, неизмеримо превъзхождащо стотици мъже (между които се намират голям брой учени и доста твърде интелигентни хора), вярващи на това, което тя казва, и които тя, следователно, е измамила! В такъв случай тя трябва наистина да представлява олицетворение на множество Махатми, взети заедно, като ония китайски кутии, влизащи една в друга.“
Това е всъщност главното. Всичко останало са подробности, може би не без значение, но във всеки случай, не от решаващо значение. По времето когато споменатите книги биват публикувани, никой западен учен, а още по-малко самоук като Блаватска, не е в състояние със собствени сили да ни разкрие фактите и идеите, съдържащи се в тези книги. Казано безусловно и категорично, това е могло да стане само с помощта на хора, знаещи далеч повече и мислещи далеч по-различно от западните учени. И съвсем не е важно, как точно ще наречем тия хора — Учители, Адепти, Махатми или другояче. Важното е, че помощта, оказана от тези хора, е налице, явна и неоспорима, и никакво друго доказателство за тяхното съществуване не е необходимо.
Тъкмо затуй ни се струват до голяма степен безплодни опитите на някои автори да обезоръжат скептицизма, чрез привеждане на многобройни детайли за живота на Учителите. Най-характерно в това отношение е обширното съчинение на Ледбитър „Учителите и пътят“, съдържащо не малко интересни сведения, но също и куп несъществени и недоказуеми подробности относно туй къде точно живеят Адептите, каква е обстановката в домовете им, какъв е работният им ден, как и с какво се хранят и пр. Индивидът, жаден главно за информация от подобен род, едва ли ще има желание и търпение да усвои другата, по-съществена информация на самото учение. А онзи, който се интересува именно от мъдростта на учението, едва ли се нуждае от примамката на живописни битови детайли.