Ако Елена Ивановна не е Елена Петровна, то Николай Рьорих в още по-малка степен напомня за Хенри Олкът. Вярно е, че и тук не липсват моменти на сходство, доколкото и двамата са характери, устойчиви на житейските обрати, трезви съдници и реалисти, въпреки интереса си към „отвъдното“, тактични в отношенията си с хората, деловити, добри организатори, годни не само да стигнат до един оригинален замисъл, но и да го осъществят. И двамата, макар по различен начин и в различна насока спомагат за разгръщането на големи обществени движения — Теософското общество и привържениците на Пакта Рьорих.
Но полковникът израства, а в известен смисъл и докрай остава в сянката на Старата дама, която е голямата творческа личност на движението. Чужда на славолюбието, Е. П. охотно му е предоставила ролята на организатор на Т. О., макар в известни случаи да е обезкуражена от повърхностните му знания и от склонността му да прави публични импровизации върху теми, които не са му съвсем познати. Олкът добре разбира превъзходството на Блаватска, и все пак понякога се дразни от бележките й. Той е раздвоен между поривите на властната си натура и чувствата на привързаност. Тъкмо затуй адмирацията му често отстъпва място на иронията или порицанието, без да говорим за тази фамилиарност с нотка на пренебрежение, установяваща се нерядко при дългогодишно общуване между двама души. Изобщо това е един предан сателит, който знае че е такъв, но не желае и другите да го знаят.
Рьорих е човек от съвсем различна категория. Той е творческа индивидуалност от голям ранг — живописец и декора-тор, писател и художник, мислител и изследвач на древността, обществен деец и пътешественик. Той развива своята колосална и многостранна дейност не от суетни амбиции за престиж, а защото престижът е необходим, за да изпълни успешно мисията, възложена от Учителите.
Елена и Николай Рьорих сякаш са разпределили ролите си с предварително и пълно взаимно съгласие. Той е в центъра на общественото внимание, докато тя в сянката му безшумно и почти незабележимо осъществява голямата си задача. Задачата всъщност е обща, защото с всички свои картини, книги и действия Н. Р. служи на това Учение, което Е. Р. излага в публикациите си. И двамата, макар по различен начин, са глашатаи на Учението. И двамата, всеки със своя мисия, са пратеници на Учителя.
И не е никак чудно, че връзката, установена между тези Двама необичайни хора, също е необичайна. Трудно е да си представим по-висока степен на духовно родство, на сърдечна привързаност, на взаимно уважение. Към заника на живота си Николай Рьорих ще напише:
„Четиридесет години не са малък срок. В такова далечно плаване могат да се срещнат отвън много бури и заплахи. Дружно преодолявахме всякакви пречки. И препятствията се превръщаха във възможности. Посвещавах книгите си: «На Елена, моята жена, другарка, спътница, вдъхновителка». Всяко от тези понятия бе изпитано в огъня на живота. И в Петербург, и в Скандинавия, и в Англия, и в Америка, и по цяла Азия ние се трудехме, учехме, разширявахме съзнанието. Творяхме заедно и ненапразно е казано, че прозведенията би трябвало да носят две имена — женско и мъжко.“
Фамилията на Рьориховци е скандинавска фамилия, водеща началото си още от Средновековието. Един офицер от шведската армия, късен потомък на тази фамилия, преминава на служба при Петър I и се заселва в Русия.
Николай Константинович Рьорих е роден на 27 септември 1874 в Петербург. В най-ранните му спомени присъства странна картина: висока заснежена планина, озарена от розовия залез. По-късно се оказва, че розовият пейзаж, открояващ се върху синята стена на гостната, представлява изглед от Хималаите — прочутият връх Канченденга, на границата на Сиким и Непал. И никой не може да обясни откъде и как този хималайски пейзаж е попаднал в дома на петербургския нотариус, за да се вреже неизличимо в съзнанието на детето.
Когато детето става юноша и завършва гимназия, възниква въпросът за следването. Нотариусът естествено иска синът му да стане юрист, за да поеме ръководството на кантората, но синът желае да влезе в Художествената академия. Назрелият конфликт бива избегнат благодарение тактичността на младия Рьорих, и сблъсъкът завършва с компромис: Николай ще следва едновременно академията и юридическия факултет. В бъдеще противниците на Н. Р. неведнъж ще го обвиняват в склонност към компромиси, без да си дават сметка, че той прибягва само към такива компромиси, които му позволяват да постигне предварително набелязаната цел.