Това умение да заобикаля препятствията, без да се отклонява от избрания път Рьорих проявява и в развитието си като художник. Едва завършил академията той се озовава пред бушуващите по онова време борби между традиционалисти и авангардисти. Н. Р. не се присъединява безрезервно към нито един от двата лагера, но и не се стреми към позицията на неутралитет. Той държи да бъде верен не на някакви лагери, а на себе си, не отбягва полемиките, обаче смята, че един художествен възглед най-добре се отстоява чрез творчески дела. И делата не закъсняват. Младият живописец твърде бързо привлича вниманието с необичайните си платна, съвсем различни по дух както от традиционализма, така и от самоцелното новаторство.
Сюжетите на картините му от онова време са свързани с най-далечното минало, с човешката предистория. Затова съвсем естествени са и интересите му към археологията. През 1899 при едно пътуване той решава да се отбие в имението на княз Путятин, също археолог. Князът не е у дома си. Семейството е събрано в трапезарията. Гостът, поканен да седне в предверието, бива сякаш забравен.
Мръква се. В помещението, вече тънещо в здрач, безшумно е влязло стройно момиче. Светлите му замислени очи са отправени към посетителя:
— Вие… кого чакате?
Ако художникът бе отвърнал „чакам вас“, това би било най-точният отговор. Девойката, случайно озовала се в имението, където Рьорих също случайно се отбива, е Елена Ивановна. И тук, в здрача на непознатия хол става първата среща на тези двама души, обречени един на друг за цял живот.
Подир първата среща следват и други. Впрочем не толкова много, защото скоро въпросът за брака бива решен. Не закъсняват и усложненията: живописецът трябва да замине на специализация в Париж, а не му достигат средства, за да вземе със себе си и Елена, тъй че сватбата бива отложена. Едва заминал обаче, близките на девойката предприемат организиран натиск, за да я принудят да се ожени за друг кандидат, собственик на параходи и милионер. Е. И. трябва да отбива тия семейни атаки в продължение на цели две години и по-точно до момента, когато Рьорих се връща и двамата се венчават.
В творчеството на Н. Р., наред с темите от древния славянски живот все по-определено почва да се очертава една друга сюжетна линия — тази на индийските мотиви. Може да изглежда странно, че подобни мотиви ще вълнуват един руски художник, който при това никога не е ходил в Индия, но фактът е налице, а обяснението липсва. Сам Ръорих, когато ще засегне много по-късно този въпрос, ще се задоволи с констатации, избягвайки обясненията:
„Връзката с Индия се очерта от самото детинство. Нашето имение «Извара» бе определено от Тагор като санскритско слово. В съседство с нас по времето на Екатерина бил живял някакъв индуски раджа и още личаха следите на монголски парк. В къщи имаше стара картина, изобразяваща някаква величествена планина и винаги привличаща особено вниманието ми. Едва по-късно разбрах от книгата на Брайан Ходсън, че това бе знаменитата Канченденга. Вуйчото на Елена Ивановна в средата на миналото столетие бил заминал за Индия, сетне се появил в прекрасен раджпутански костюм на един придворен бал в Петербург и отново заминал за Индия. Оттогава вече не чули за него. Още от 1905 г. много (мои) картини и очерци бяха посветени на Индия.“
Дълбокият интерес на Рьорих към далечната страна е бил поддържан естествено не само от картини и семейни поверия. Имало е и срещи с живи хора. За някои от тези хора съществуват доста точни сведения — напр. бурятът Агаван Доржиев, довереник и пратеник на Далай Лама. Доржиев получава будисткото си образование в Тибет и когато по една мисия на Далай Лама пристига в Русия, многократно се среща с Н. Р.
Интересът към Индия би могъл, разбира се, да бъде интерпретиран и просто като смътно влечение към екзотиката и древната мъдрост на една далечна страна. Но смътните влечения не са свойствени на Рьорих. В една страница от неговия дневник, датирана 26 октомври 1917 е записано следното:
„Правя поклон до земята към Учителите на Индия. Те внесоха в хаоса на нашия живот истинно творчество, и радост на духа, и ползотворна тишина. Във време на крайна нужда те ни изпратиха зов. Спокоен, убедителен, мъдър.“
Смисълът на думата „зов“ е достатъчно ясен от последвалите събития. Останал във Финландия подир затваряне на финландско-руската граница, Рьорих започва да подготвя пътуването си до Индия. Разказът ни твърде би се облекчил, ако можехме да кажем просто, че се е качил на парахода и е слязъл в Бомбай. Но за да осъществи скромния си проект художникът трябва да изживее пет години на непрестанни усилия и постоянни пречки, да се стреми към необходимата виза по всички възможни пътища, да пропътува едва ли не Целия свят — Швеция, Дания, Англия, Съединените щати, Франция, Италия, Швейцария, пак Франция — додето най-сетне в края на 1923 се озовава в Бомбай.