В Урумчи Рьорих успява все пак да се свърже със съветския консул и да получи виза за Москва. Така към средата на юни той е в съветската столица, където предава на Чичерин, комисаря по външните работи, един многозначителен документ — послание на Учителите.
За да разберем доброжелателния тон на посланието трябва да вземем под внимание времето на изпращането му. Това е времето на Непа, когато болшевишката власт сякаш се стремеше да еволюира към по-голяма търпимост спрямо личната инициатива, частната собственост, елементарните граждански права. Засилваше се надеждата, че подир периода на военния комунизъм държавното управление се е ориентирало към един по-либерален вариант.
Бихме могли естествено да запитаме: Но нима Учителите не са били в състояние да предвидят, че Непът съвсем не представлява начало на по-човечен ред, а е само кратка пауза, преди да настъпи най-страшното — зверщината на насилствената колективизация, безмилостната експлоатация на масите при „голямото строителство“ и индустриализацията, кървавите пристъпи на самоунищожението, на политическите процеси, заточенията, масовите разстрели.
Разбира се, че Учителите са предусещали целия този ужас, надвиснал като близка възможност. Ала една възможност, колкото и да е вероятна, не е фатално неизбежна, поне до даден момент. Човекът и човечеството не са жертва на някаква жестока предопределеност, те нерядко са поставени пред избор. И съвсем ясно е, че Махатмите са целели с посланието си да внушат тактично правилния избор. Нищо повече те не са могли да извършат, защото всеки сам е творец на своята карма.
В посланието се утвърждават онези хуманистични принципи, които са характерни за всички големи духовни учения — отрицанието на кастовото разделение, на материалното неравенство, на експлоатацията, лъжата и лицемерието. Близко до ума е, че документът бива приет от Чичерин като куриоз без значение. Като куриоз бива оценена и амбициозната задача на експедицията да изследва огромните азиатски пространства. И все пак поради връзките на Рьорих с хора като Луначарски, той получава необходимата помощ, за да продължи пътя си.
През август 1926 групата се отправя към Алтай, навлиза в Монголия, а от там се прехвърля в безводните територии на пустинята Гоби. Керванът е принуден да се отбранява от нападенията на разбойнически банди, да се пригажда към трудно поносимия климат, а отвъд Анси едва не бива отнесен от бурните води на внезапно придошлата река.
Но най-тежкото изпитание тепърва предстои. Навлязъл в тибетска територия, отрядът на Рьорих бива спрян на 6 октомври 1927 от тибетска войскова част и заставен „временно“ да се установи на лагер върху пустинно ветровито плато. Генералът, който издава заповедите и ръководи обиска, уверява, че проверката няма да трае повече от два дни, подир което експедицията свободно ще продължи пътя си. Но в бележките на Рьорих е написано:
„Генералът замина в Кам и ласкавите два дни се превръщат в свирепи пет месеца стоене в летните палатки при студ минус 60 градуса по Целзий, при ураганни ветрове на височина 15 000 фута. С нас са оставени вечно пияният майор и дивите дрипави войници. Забранено ни е да говорим с минаващите кервани, забранено е да купуваме храна от населението. Керванът бавно загива. Всеки ден при палатките лежат нови трупове и глутниците диви кучета шумно си поделят новата трапеза. От 104 животни загиват 90. Умряха пет души: трима монголски лами и двама тибетци. Малонов подпухна от сърдечни припадъци и накрая също умря. Жената на прикрепения към нас майор заболява от възпаление на белите дробове и умира.“
„Лешояди и орли спорят с глутниците кучета за плячката… Засилват се студовете и вихрите. По бялата равнина няма жива душа. Падат коне и камили. Искахме да ни пуснат в щаба на генерала в Кам — «не може». Искахме да ни пуснат в Източен Тибет — «не може». Искахме да ни пуснат изобщо назад — «не може». За всичко — «не може».“
Обсадното положение бива вдигнато едва в началото на март 1928 и оределият керван се отправя към Нагчу, но произволът от страна на властите продължава. На Рьорих бива запретено да мине през Лхаса и той е заставен да предприеме друг маршрут, ненужно удължаващ пътя му цели два месеца. Най-сетне, подир последна поредица мъки, в края на май 1928 експедицията отново стига до Дарджилинг, откъдето е тръгнала преди повече от три години.
Керванът, изминал 25 000 километра през многобройни непроучени територии, донася материали с неоценимо художествено и научно значение: старинни ръкописи, етнографски, минералогически, археологически и ботанически колекции, фолклорни и исторически документи. С тези находки Рьорих поставя началото на Хималайския институт за научни изследвания „Урусвати“ („Светлината на Зорницата“), който бързо си създава широки връзки на сътрудничество с други научни институти в Америка и Европа. За седалище на Урусвати бива определена долината Кулу в Западните Хималаи, където художникът се заселва със семейството си.