«Ще кажат — ние се отказахме от радости заради общината. Отговорете — каква гробищна е вашата община, ако е обречена на постно масло. Как сълзливо унили са лишените. Как се облизват те към запретените лакомства.»
«Лишението е непознато нам, защото вместването изключва лишението. Нашето Учение представя света богат, радостен и увлекателен. Никъде не се сочат вериги и бичувания. Като кораб, изпълнен със съкровища се носи указаната община.» (М.)
А Елена Рьорих напомня в едно свое писмо за будист-ката поговорка: «Ако духовното постижение се заключаваше само в отказ от месна храна, слонът и кравата отдавна биха го достигнали». И добавя: «Във всички учения винаги и във всичко се сочи Златната среда. Всичко насилствено и прекалено се осъжда». И на друго място: «Можеш да служиш и без да бъдеш аскет. Мнозина смятат, че за духовния ръст са необходими условията на монашество… Но това е заблуда. Под чист живот се разбира най-вече чистотата на помислите, на намеренията, безстрашие, неотклонност, твърдост и самостоятелност, всички останали потребности и функции на тялото, бидейки естествени, не могат да се разглеждат като нечисти и само излишествата в тях стават вредни, разрушителни.»
Разбира се, горните пояснения едва ли ще прозвучат успокоително за много хора, на които ученичеството без друго ще се представи като непосилен подвиг. И трябва да признаем, че те няма да бъдат далеч от истината. Когато Елена Рьорих казва, че пътят на възхождането е наистина труден, можем напълно да й вярваме, след като знаем, че тя вече е минала по него.
От друга страна би било проява на фатално лекомислие да се впуснем слепешката в едно изпитание, без да съзнаваме, дали ще ни стигнат силите да го издържим. Значително по-разумно е да останем пред прага на ученичеството, отколкото да влезем, а подир туй да отстъпим. Да останеш пред прага — това е въпрос на свободен избор, но да отстъпиш е равносилно на предателство. А ние скоро ще разберем каква катастрофа представлява предателството, преди всичко за самия предател.
И все пак, възниква въпросът: Какво да правим, в случай, че Учението ни привлича, а в същото време не намираме у себе си достатъчно качества, за да поемем стръмния път на ученичеството? Ако подобен въпрос назрее у нас, не бива да се боим да си го поставим — той свидетелства поне, че съзнаваме недостатъците си и не се надценяваме.
Верният отговор може да бъде само един: да чакаме. Но да чакаме, не като стоим със скръстени ръце, защото подобно чакане е равносилно на отказа като работим в духа на Учението и според максималните си възможности, без илюзията че вече се готвим за Адепти. Учителят има предвид тъкмо подобен род помощници, когато говори за приятелите на Учението или на Общината:
«Много нелоши хора… са изплашени от непрестанния труд и огромните задачи. При това те в основата си са възприели идеята на общината. Би било гибелно да се включат тези още слаби хора в общината, но не бива да се отблъскват, за да не погаснат…»
«Приятелите на общината позволяват да се разполага с резервоар, без да се предават основите на Учението. Приятелите на общината не крият слабостите си и това дава възможност успешно да ги подпомагаме. Казвам именно приятели, защото за Запада това наименование е най-понятно. Ние помежду си ги наричаме ученици на известна степен, но Западът зле приема нашето понятие за ученичество.»
Във връзка с тоя проблем бихме могли да припомним и следните разсъждения на Елена Рьорих:
«На въпроса — как може да се приближава към Учението този или онзи несъвършен човек» — Може да се отговори също с въпрос — а къде са тия, съвършените?… В нашата задача не влиза създаването на ангели, нека с това се занимава църквата… Нашата задача е далеч по-скромна. Ние просто желаем да помогнем на идващите при нас поне малко да разширят съзнанието си и да получат отговор на много жизнени проблеми, на които църквата не е съумяла да отговори. Книгите на Учението на Живота по своята космопространствена широта на мисълта именно дават отговор на всички въпроси. И така, няма да търсим ангели, а да се заемем с хората.“
Тези мисли достатъчно ясно показват, че Адептите и техните помощници имат съвсем точна представа за скромните възможности на хората, дори когато тия хора са симпатизанти. Прочее високите изисквания на Учението в никакъв случай не означават, че Учителите хранят някакви илюзии относно действителното нравствено и духовно ниво на съвременното човечество. Но нормите на Учението не се определят според мярката на средните възможности. Учението чертае Големия път, а Големият път води към Голямата цел и съвсем отделен въпрос е колцина и кога ще стигнат до нея, кой ще пълзи и кой ще напредва с бързи крачки. Едно необикновено Учение има нужда и от необикновени ученици.