Съвременната наука обаче все повече изгражда у нас една обезпокояваща и неприветна представа за космоса, в която сякаш няма място за хармония. Пространството е изпълнено със смъртоносни космически лъчи, метеори връхлитат планетите, небесни тела загиват в гигантски експлозии, черни дупки всмукват материята, превръщайки я в небитие. Зачестяват и природните бедствия на планетата — опустошителни урагани, катастрофални земетресения, изригване на нови вулкани. Къде е хармонията?
И все пак хармония съществува. Достатъчно е да вдигнем очи към звездното небе, за да се уверим в това. Достатъчно е да сведем поглед към най-дребното цвете, за да се уверим в това. Представата за хармония не е плод на човешкото въображение, тя е възникнала от съзерцание на природата. Човек е открил принципите на хармонията в мъдрата книга на Вселената.
Само че хората с течение на времето — може би в противовес на яростните обществени стълкновения — все повече са били изкушени да разбират хармонията като спокойствие и неподвижност. А подобна идилия на монотонността наистина не съществува в никоя сфера на живота.
Независимо дали ще говорим за биполярност, за двойнственост, за цикличност или периодичност, но навсякъде — и у нас, и около нас — съществуват противоположностите на центробежни и центростремителни сили, на покой и напрежение, на привличане и отблъскване, на свиване и отпускане, на действие и противодействие, на приливи и отливи, на положителни и отрицателни заряди, на бодрост и умора, на будност и сън, на растеж и стареене, на изграждане и разрушение, на живот и смърт, на изгрев и залез, на ден и нощ, на светлина и мрак.
Всичко пулсира — от необятните галактики до човешкото сърце — и в тази пулсация се изявява Великото Дихание на Вселената. Всичко се движи — от планетите, до атома — и когато това е движение на небесни тела и на стихии, то може да добива неизмерима и застрашителна мощ.
Туй не означава, че в Космоса липсва хармония, а че тази хармония далеч надхвърля нашите човешки разбирания и нашите дребни мащаби. Хармонията не е нещо неподвижно, установено веднъж завинаги, а нещо, което постоянно се изгражда от уравновесяването на противоположности. Тя е едно непрестанно самоосъществяване, разкриващо ни се чрез неотменното възникване и преодоляване на противоречията.
Именно тъй можем да си обясним и онова противоречие, което в момента ни интересува — противоречието между Светлината и мрака — като разбира се в случая имаме предвид нещо по-важно от чисто физическите явления.
„Хората дотолкова са смесили понятието Светлина с осветлението, та не могат да си представят, че Светлината е енергия. Няма да надзъртаме в оная Безпределност, където и мисълта, и светлината, и всичко съществуващо се сливат в едно; да разберем Светлината според земното съзнание като целителна енергия, без която животът е невъзможен. Светлината е най-проникващият спасителен пратеник. Ние отлично разбираме разликата между ръкотворния огън и космическата Светлина. Не огън, а сияние окръжава всяко живо същество. Добрият мислител се окръжава с дъга и със светлината си носи лечение. Светлината по право може да се напече начало, което води към обновление. Мисълта и Светлината са дотолкова свързани, че мисълта може да се нарече светоносна.“ (М.)
Но освен светлината има и мрак. Във физически смисъл ние сме изкушени да кажем, че мракът като самостойна сила не съществува, че мракът е просто липса на светлина. Това само доказва, че от двете явления активната сила е светлината, докато мракът не е нищо повече от нейно отрицание. В духовен план обаче тъмнината също има своите активни прояви и активни дейци.
Учението разбира под понятието „тъмнина“ разрушителните сили, противопоставящи се на еволюционния процес — като се почне от силите, целящи да откъснат планетата от предначертаното развитие и се свърши, грубо казано, с произвола в клетките, водещ до раковите образувания. Мракът е противоположност на всичко туй, което е светлина. Той се проявява в себичността, в низшето, в необузданата стихия, в хаоса.
Всъщност мракът се ползва от сили, принадлежащи по право на светлината, след като разбира се съответно ги трансформира и доведе до необходимата степен на деградация. Той използва огъня, но не за да създава, а за да руши; той си служи с мисълта, ала не за да пречиства пространството, а за да го трови; той насочва психическата енергия на човека, само че не за да възвисява човека, а да го принизявало зверщината. Огнената мощ на вътрешния център Кундалини напр., способна да насища и подхранва висшите центрове, деградира под влияние на тъмните сили в резервоар на животинщина и разгул.