Някои хора, надникнали бегло в Живата Етика, недоумяват как тъй Божественото начало е могло да допусне зараждането и развитието на мрака. Това напомня недоумението на верующите — как всемилостивият Бог е създал толкова страдания по света. Отговорът на църковниците обикновено е, че изпитанията се изпращат за да се провери силата на вярата. За жалост такъв отговор едва ли задоволява питащите. Та нали те всеки ден отправят молба: „не ни въвеждай в изкушение и ни избави от лукавия“.
Въпросът за тъмнината съвсем не е лишен от основание. Наистина как е възможно в един свят, където Целесъобразността е основен закон, да съществуват сили на мрака, чиято цел е именно покушението над целесъобразността? Как е възможно тия разединяващи сили да действат при наличието на закон за Единство на Битието? Какви са най-сетне причините, които са ги породили в една Вселена, развиваща се според закона на Причинността?
При цялата си привидна логичност обаче тия въпроси тутакси ще отпаднат, ако вземем под внимание диалектическата връзка между детерминираността и свободата на изява. Законът е безусловен, а свободата на изява — условна и ограничена. Но тя съществува, иначе не би имало нито индивидуално многообразие, нито отговорност. Това, че ние ще скочим от някой висок етаж, няма да отмени закона на гравитацията. Но и законът на гравитацията не може да ни попречи да скочим и да си разбием главите.
Тъмнината не е символ, а съвсем реално зло. Тя има своя йерархия и свой адепт — Князът на мрака, свои черни ложи и свои убедени съмишленици, както на физическото, така и на тънкото поле. А нейното голямо предимство е, че мнозина дори не подозират съществуването й. Или както гласи известната поговорка — силата на дявола е в туй, че хората са престанали да вярват в него.
Апокалипсисът заклеймява тези, които не са нито горещи, нито студени, а топли. Ние бихме прибавили към тях и ония, които не са нито бели, нито черни, а сиви, както и другите, които не са нито добри, нито лоши, а „почтени“. Те разбира се външно изглаждат по-безопасни и по-безобидни от отчетливо тъмните. Но тъмните обикновено действат именно чрез тях. Понеже са удобни като прикритие. Понеже са лека плячка за обсебване. Понеже плахостта, колебанието, бездействието, в последна сметка — и въпреки добрите намерения, — ги правят негласни съюзници на мрака. Те с нищо не възпират мрака, а само облекчават нашествието му. Те са съюзници на мрака, без дори да подозират това.
„Може ли Светлината да сключи съюз с тъмнината? Тя трябва да се угаси, за да се съедини с противоположното начало… Светлината не може да увеличи тъмнината, както и тъмнината не може да увеличи Светлината, значи такива съюзи противоречат на Природата.“ (М.)
Между Светлината и мрака не може да има нито мир, нито примирие. Обаче неправилно би било да се мисли, че предопределението на Бялото Братство е да се сражава с тъмнината. То има да осъществява далеч по-грандиозни предна-чертания. И ако е принудено да се сражава, това е само, за-Щото тъмнината се стреми да осуети тъкмо най-голямото от тия предначертания — установяването на Новата Огнена Ера, осъществяването на еволюционния план.
„Невежите предполагат — казва Учителят, — че Светозарният идва да мъсти на тъмнината. Но Светлината дори не убива тъмнината. По-вярно е, че тъмнината, приближавайки се към Светлината, се разбива и унищожава. Твърде съществено е да се разбере, че тъмнината сама унищожава себе си, когато се приближава към Светлината.“
Именно по силата на този принцип мракът не разполага с никакви средства да преодолее Светлината: „Тъмнината има край и Светлината е изявена безпределно. Всеки, който знае тази най-проста истина, вече е непобедим. Може да се допуска слаба Светлина и голяма тъмнина — тогава победата е невъзможна. Колкото и да дадеш на неверника, той ще потопи всичко в океан от тъмнина. Така, да вземем оръжието на Светлината, като най-верното.“ (М.)
Вече стана дума за тоя тип хора, които малодушно отбягват всичко, напомнящо сражение или борба. В случая обаче се касае колкото до малодушие, толкова и до наивност. Човек не може да отбегне борбата. Той само си въобразява, че прави това. Елена Рьорих цитира следните думи на един от великите Учители:
„Всеки човек непрестанно се намира сред три битки… Първата ще бъде между свободната воля и кармата. Нищо не може да освободи човека от участие в стълкновенията на тия начала. Втората битка бушува около човека между развъплътените същности на доброто и злото. Тъй човек става плячка на едните или на другите. Невъзможно е да си представиш яростта на тъмните, опитващи се да овладеят човека. Третата битка шуми в безкрайността, в пространството, между тънките енергии и вълните на хаоса… Човешкият ум разбира земните стълкновения, но той не може, гледайки в дълбокото небе, да си представи, че там бушуват могъщи сили и вихри. Само овладял земните чувства човек, може да помисли за невидимите светове. Трябва да се привиква към такива мисли. Само те ще направят човека съзнателен участник в безпределните сили.“