Живата Етика сваля етичните категории от високата сфера на абстрактните разсъждения, за да ни ги разкрие като целесъобразност или още по-грубо казано — като практическа полза. Нетърпимостта към грешките или към това, което смятате за грешно у другите хора, предизвиква у нас раздразнение, а раздразнението се излива в мисли и думи на подигравка, отрицание, неприязън. То представлява натрупване и разпръскване на отрова, като в случая думата „отрова“ следва да се разбира не метафорично, а в буквалния смисъл.
Реакцията на раздразнение произвежда в организма ни т. нар. „империл“, субстанция, водеща в една или друга степен до отравяне и разлагане на тъканите и представляваща неподозираната от нас причина за редица болести.
„«Империл» — посочва Учителят — се нарича отровата на раздразнението… Отрова напълно конкретна, утаяваща се по стените на нервните канали и разпространяваща се по такъв начин из целия организъм. Ако съвременната наука би се опитала да изследва безпристрастно нервните канали, взимайки под внимание астралните токове, тя би се натъкнала на странно разложение на астралното вещество при минаването му по нервните канали — това ще бъде и реакцията на империла.“
Отделянето на империл става обикновено в степен, която изглежда невинна — човек не умира от едно раздразнение. Но ако вземем под внимание колко често се дразним, в случай че раздразнението не е наш постоянен спътник, можем да си представим в какви ужасни условия държим своя организъм, без да си даваме сметка, че тъкмо такива условия предизвикват някои ракови заболявания и тежки нервни разстройства. И когато при отрицателните си емоционални реакции имаме обичай да казваме „отровен съм“, ние дори не подозираме, че това е буквалната истина.
Да, вътрешното отравяне. Но то е само едната страна на въпроса, защото с думите на пренебрежение, гавра, ненавист — все едно дали са изразени мислено или гласно — ние, както вече видяхме, отравяме и пространството наоколо, с Което тровим другите и, разбира се, за втори път — себе си.
„Антипод на молитвата е сквернословието. То смущава и замърсява пространството. В градовете е забранено да има фабрики, пълни с отровни газове, но кощунствата и сквернословието са по-вредни по своите следствия. Хората не искат да се освободят от най-гибелното вещество, пораждащо страшни разрушения. Дори не говоря за болестите, причинени от замърсяването на атмосферата. По-ужасни от всякакви болести ще бъдат разрушенията на слоевете около планетата. А колко молитви и добри мисли се изискват, за да се запълнят тия пропасти и язви на пространството!… Опазете се от сквернословието!“ (М.)
С привичката да омаловажаваме всичко, ние и този път вероятно ще кажем, че една фраза на отрицание или една ругатня, изплъзнала се от устата ни, това е нищожна капчица в безкрайния въздушен океан. Само че колко такива капчици пръска всеки от нас всекидневно и какво правят тия десетки капчици, умножени по броя на земното население? Резултатът от подобна сметка е наистина потискащ. Той ще стане още по-потискащ, ако вземем под внимание, че милиардите отровни еманации са всекидневни, че те непрестанно се наслояват в пространството — защото са ужасно дълготрайни и техните отвратителни натрупвания продължават вече дълги векове. Единствено човек, добил способността да вижда невидимата, но съвсем реална духовна атмосфера, която ни заобикаля, може да има представа каква тъмна и гъста смрад изпълва въздуха около нас, възприеман от късогледите ни очи като прозрачен, ако не и кристално чист.
При това в случая се касае само за един вид отровни еманации — тия на раздразнението. А те, макар и най-чести, съвсем не изчерпват мрачния регистър на злотворните човешки излъчвания. Възникват прочее два въпроса: Първо, необходими ли са реакциите на отрицание и какво печелим от тях? Второ: в случай, че не са необходими, толкова ли е невъзможно да ги преодолеем?
Почти всеки човек, пред когото поставите първия въпрос, вероятно ще ви отговори, че отрицателните реакции — необходими или не — са във всеки случай естествени и законни. Чрез тях изразяваме своето мнение, даваме своята оценка и дори, може би, помагаме да се преодоляват грешките и глупостите на околните. Изобщо, това е форма на самоизява, легитимна при всяко свободно общество.