Победата над раздразнението не само ще ни изпълни с увереност относно възможността да преодоляваме слабостите и да вървим напред. Тя ще ни възнагради с плодове, неколкократно по-големи от очакваните. Защото в случая се касае за един възлов недъг, а когато такъв недъг отпадне, другите свързани с него недъзи губят силата си и съвсем лесно биват отстранявани.
Най-трудна е борбата с нашия основен порок — себичността. Той има свойството непрестанно да се прикрива, проявява се съчетан с повечето ни слабости и подхранва повечето ни слабости. Като някакво черно слънце себичността пръска тъмните си лъчи в нашата душевност и всеки негов лъч е един психичен недъг. Себичността е нашият най-голям враг, но при наличността на неразвито съзнание, ние я възприемаме не като враг, а като част от самите себе си, като изразител на нашата личностна неповторимост и на нашите законни човешки интереси. Затуй призивът за преодоляване на себичността може да се стори на някои хора като нелепост, като призив да се борят срещу самите себе си.
Всъщност подобни хора няма да бъдат много далеч от истината. Всичко зависи от туй, кое именно определяме като „себе си“, като свое Аз — дали низшето Его, личността, осъдена на разпадане или истинската индивидуалност, висшето и безсмъртно Его.
Себичността действително може да се проявява като говорител на нашето Аз, само че — на низшето Аз. И в такъв „случай следва да решим, дали си струва заради криво разбраните и преходни интереси на една преходна същност, да жертваме истинските си интереси и да се обричаме на неизмерими беди в по-нататъшното съществуване, отвъд епилога на тази краткотрайна пиеса, каквато е физическия ни живот. А 0ека не забравяме и това, че тежките последици на себичността обикновено се струпват върху гърба ни още тук, по време на физическото съществуване.
Себичността често се проявява в сравнително невинни форми: славолюбие, суетност, желание да се самоизтъкнем, да станем център на внимание, а по възможност и на адмирация. Според някои психолози това са деформации на естествения импулс към общуване, според други — осъзнати или неосъзнати прояви на волята за власт. При всички случаи това са стремежи, колкото наивни, толкова и безплодни, заплащани с чудовищно прахосване на време, на емоции и материални средства. Ако се направи дори най-груба сметка, какви сили и какви богатства прахосват хората, за да правят впечатление един на друг, картината ще бъде наистина потресаваща.
Колкото повече дадена личност има съзнанието за успех по пътищата на суетата, толкова по-уязвима става тя за нови и нови пристъпи на себичността. Появяват се самовлюбеността, високомерието, пренебрежението, грубостта към околните. Носителят на подобни слабости е отговорен не само за тях, но и за противоположностите им, които предизвиква у по-нискостоящите — лицеприятието, ласкателството, Двуличието, подлостта, завистта.
Една друга проява на себичността, приемана обикновено за невинна слабост и явяваща се донейде като антипод на високото самочувствие у преуспелия, това е самосъжалението. А понеже преуспяващите са незначително малцинство, то можем да си представим какво множество е изложено на пакостното въздействие на самосъжалението. Тая проява е колкото вредна, толкова и безсмислена — също като дериватите на суетността. Ако ни запитат какво печелим от тъй привичното самосъжаление, едва ли бихме могли да дадем разумен отговор. Съчувствие от страна на околните, в случай че се окайваме гласно? Може би. Но известно е, че оплакванията предизвикват у околните по-скоро отегчение, отколкото симпатия. Някаква тайна, болнава наслада при мисълта как несправедливо страдаме и как винаги сме жертви? Вероятно. Но тази наслада е не само безполезна, тя е форма на самоизтезание, на самоизтощаване, на изпепеляване духовната ни енергия. Суеверна надежда, че ще принудим невидимите сили да се смилят и да извършат обрат в съдбата ни? Не е изключено. Особено ако се има предвид, че самосъжалението е съпроводено както с проклятия, така и с молитви. Но ние вече знаем, че основните причини за участта ни са у самите нас и че никакви висши сили нямат за задача да записват жалбите ни и да уреждат земното ни положение. За сметка на това низшите същности се разпореждат с любителя на самосъжалението като със своя беззащитна жертва и още повече отегчават съдбата му. Всички знаем от личен опит, че колкото повече се окайваме и губим присъствие на духа, толкова по-зле вървят работите ни.