Себичността се изразява и в елементарната форма на плътските страсти, на всевъзможните прояви на лакомията — към ядене, към пиене, към сексуален разгул. Това са вече съвсем примитивни и груби въплъщения на егоизма, при които ние уеднаквяваме себе си с физическото си тяло и поставяме знак на равенство между краткотрайните удоволствия на плътта и благополучието на своето Аз. Естествено всички знаем, че излишествата винаги се заплащат, но се успокояваме с мисълта, че това ще стане много по-късно, а дотогава… Ла нас и през ум не ни минава, че деградацията вече е проникнала у нас, че някаква невидима, но съвсем реална същност все по-властно ни обсебва и че цената, която по-късно ще трябва добавъчно да заплатим за страстите си, няма да се 0зчерпи с чернодробното или сърдечното заболяване.
Една от най-разпространените и най-узаконени прояви на себичността, това е собственическото чувство. Да бъдеш собственик се смята за съвсем порядъчно, а колкото по-едър собственик си, толкова по-порядъчен изглеждаш в очите на обществото, макар всекиму да е известно, че «своето» богатство често се постига чрез отнемане на чуждо имущество. И въпросът в случая не се свежда до съмнителните способи за трупане на материални блага, а до последиците от натрупването на цялата онази духовна нечистотия, която е неизбежен спътник на собственическото чувство.
Още в евангелието е казано — ако имаш две ризи, дай едната на ближния. Ние обаче не обичаме да си даваме ризите, даже когато разполагаме с повече от две. А в случай, че пожертваме някоя риза за бедняка, тя без друго ще бъде износена или демодирана. Изобщо ние обичаме да съчетаваме в благодеянията си чувството на облекчение, задето сме се отървали от нещо непотребно, с чувството на самодоволство, че сме се показали толкова добри.
Важното е не какво даваме, а как и защо го даваме. Дори някой да се откаже от цялото си имущество, ако той направи това с вътрешно чувство за съжаление или с пресметливата мисъл, че си осигурява по-добър живот «отвъд» — жестът му няма да има никакъв положителен ефект, напротив: към неприятните черти на благодетеля ще се прибави и лицемерието. Практиката на милостинята, усърдно поощрявана от църквата, понякога не е нищо повече от егоистичен порив да си осигурим божието снизхождение на ниска цена.
Учението не поставя изисквания да раздаваме имуществото, спечелено с честен труд и необходимо нарамите нас, нито да се отнасяме с презрение към полезната или красива вещ. Основното зло е не собствеността, а чувството за собственост. В този материален свят човек неизбежно ще притежава материални предмети и дори ще им се любува, в случай че са направени красиво и с вещина. Същественото е да не изпитваме робска привързаност към предметите, да знаем, че не можем да ги отнесем със себе си по пътя към Безпределността, да бъдем готови да се разделим без болка с тях, когато потрябва.
«Как различно протичат плановете на съграждането. Някога ние казвахме — отдай всичко. Сега отиваме по-далеч и говорим: вземете всичко, но не го смятайте за свое.»
Простият разум ще разбере, как е невъзможно да вземеш със себе си земните вещи. Но те са създадени с участието на духа и затуй не следва да бъдат пренебрегвани.“
„Как може да се отминат цветята на природата, но творенията на труда са също цветя на човечеството. Ако техният мирис и цвят е несъвършен, трябва да се съжалява.“ (М.)
И още:
„Не е леко да се придобие уважение към земното творчество и да се постигне освобождение от чувството за собственост. Този, който почувства величието на Безпределност-та, естествено ще разбере цялата несъизмеримост на призрачната собственост върху такова преходно място като Земята.“ (М.)
Чувството за собственост и особено неговите най-груби производни — алчността, сребролюбието, хищничеството — освен че са извор на непрестанни конфликти, грижи, страхове на физическия план, но пораждат и неимоверни страдания в астралния свят, където жаждата за притежание ще ни следва, а възможността да я задоволим ще ни бъде отнета.
Себичността е свързана и с един друг, колкото пакостен, толкова и общоразпространен недостатък — страхът. Ако анализираме изблиците на това чувство, не е трудно да открием, че то е свързано с мисълта за възможни обрати в нашите земни дела или за нашето физическо здраве, или за здравето на нашите близки, изобщо с възникването на някакви опасности на физическия план. С други думи и тук се сблъскваме с липса на съизмерност и с неразбиране на причинните връзки, при което второстепенното и производното се хипертрофира до степента на нещо съдбоносно. Това съвсем не означава, че не трябва да реагираме на възникналите неблагоприятни обстоятелства. Но тъкмо за да реагираме спокойно, а следователно и ефикасно, първото условие е да се освободим от страха: