„Хората често изпадат в отчаяние, като не виждат никакви възможности. Обикновено те забравят един от главните съюзници, забравят течението на събитията.“
Вредата от унинието, скръбта, отчаянието не се изчерпва с туй, че ни потапят в мъчителни настроения, създавайки около нас болнава психическа атмосфера. Като опустошават силите ни, такива настроения ни тласкат към бездействие и летаргия.
„Събуди се, спящий! Хората обичат да повтарят този вик. Особено поразително е, когато го твърдят спящите, продължавайки да спят… Спят с години, спят цял живот… и в дрямка повтарят чужди неосмислени слова. Няма да говорим за случайните минувачи, но даже вече позналите нещо от истината са подложени на пристъпите на животински сън. Тогава работата на Учителя е да ги разбуди, дори да е нужен удар на мълния. Защото сънят лесно преминава в обсебване.“ (М.)
Дрямката, апатията, летаргията са израз на погасване на съзнанието. Същностната човешка дейност постепенно замира, а заедно с нея умира и най-ценното — огненото зърно на духа, частицата от Вселенския дух, която всеки носи у себе си.
„Бездушните същества са известни на всички. Това не е символ, а химическа действителност. Могат да запитат — в такова плачевно състояние ли се въплъщават те? Въпросът ще покаже незнание на основите. Никой не може да се въплъти без запас от огнена енергия. Прахосването на Агни става тук, сред всички чудеса на природата. При прахосването на Агни съвсем не е нужно да се извършват някакви си зверски престъпления. Обикновено прахосването на Агни става в делничния живот и в духовен полумрак…“
„Естествено, всеки е свободен в съдбата си и дори в крайното си разложение. Но бездушните същества са твърде заразителни и вредни. Проявата на обсебване е особено лека при такова погаснало съзнание. Не смятайте за преувеличено, ако близо половината от населението на планетата е подложено на тази опасност. Естествено степента е твърде различна, но започналото разложение бързо прогресира.“ (М.)
Погасналото съзнание е равносилно на самоубийство за своя носител. Но то е опасно и за околните. Напразни ще бъдат опитите да помогнем на тия хора. Най-разумното, което можем да направим, е да ги отбягваме, както се отбягва всяко разложение:
„Не отдъхвай край пътя под гнило дърво. Не се докосвай в живота до хора с погаснало съзнание. Неразвитостта на съзнанието не е толкова заразителна, колкото погасналото съзнание. Погасналото съзнание е истински вампир. Не може да се напои отвън пропастта на невежественото съзнание. Именно тези хора безполезно смучат енергия. След тях — непоносима умора. Трябва да ги отминаваме като зловоние, както отбягваме флуидите на разложение. Трудно е да се различи границата на неразвитостта и на погасването. Но едно качество ще бъде несъмнено. Неразвитостта може да бъде съпътствана от трепет на преданост, ала загасналият кратер е пълен с пепел и сяра. Учението не отказва да изразходва енергия за неразвитостта, но съществува степен на угасването, когато не може да залееш бездната с ново вещество.
Само катаклизмът с ужаса на ненадейността може да разтопи застиналата лава.“ (М.)
Едва ли е възможно да се установи точна градация на различните недостатъци. Вредата при всеки от тях зависи не само от характера на самия недостатък, но и от туй в каква степен е развит и с какви други слабости е съчетан. Безспорното е, че повечето пороци са свързани, както вече се спомена, с дълбоко вкоренената у нас себичност. Затова и вниманието ни винаги следва да бъде насочено към нея. При всяко наше намерение и всеки подтик за действие — колкото и безкористни да ни се виждат те — не е излишно да се запитваме: не е ли туй някакво поредно въплъщение на себичността?
Пълното освобождаване от себичността изисква такива продължителни усилия, че един човешки живот едва ли ще ни стигне. Степента на успехите ни в тая насока ще зависи и от пътя, изминат в предишните прераждания. Но силата на стремежа може чудотворно да съкращава и най-дългия път. Важното е у нас да загори подобен стремеж. А ако не можем да го извисим до необходимата степен, нека поне се вслушаме в прозаичния глас на здравия разум. Щом още не сме стигнали до етапа да съобразяваме и решаваме с оглед на Общото Благо, нека поне се опитаме да се погрижим за собственото си благо, нека разберем, че именно в интерес на своето Аз, следва да се отърсваме от себичността:
„Трябва да се освобождаваш от себичността, за да претвориш и утвърдиш светлото Аз. Себичността като раков оток се заражда от отсъствието на Агни. Да не забравяме, че себичността привлича и се храни с плътски въжделения и поражда зло…“