„Нека мисълта за преображение на сърцето бъде извор на радост. Много скърби и въздишки са от себичността. Много ужаси са от себичността. Необходимо е да спрем да мислим за ограниченията. Когато ни е дадено огнено зърно, трябва да се радваме, че носим такъв бисер, поради доверието на самата Йерархия.“ (М.)
Себичността подхранва различни пороци и ни тласка към различни тъмни дела. Но между тях има едно, което е най-страшно. Това е предателството. И съвсем без значение е, кой точно от слугите на себичността ни е подтикнал да извършим непоправимото — страхът, ненавистта или алчността. Никак не е важно дали Юда е предал Христос от любов към сребърниците, или от омраза към доброто. Каквито и да са причините, за предателството не съществуват смекчаващи вината обстоятелства, както не съществуват и степени в нанесената вреда. Последствията за жертвата нямат никакво отношение към участта на извършителя. Неговата вина при всички случаи е еднаква. Неговата съдба е при всички случаи решена. Той, именно той, извършителят, се е самоунищожил.
„Кое от злодеянията е най-разрушителното за монадата на злодея? Естествено, предателството. При такова престъпление най-рязко се променя вече включения ток и се получава ужасен обратен удар. Предателят не може да живее дълго в плътния свят. Но когато премине в Тънкия свят, то при отсъствие на животоносна енергия той е въвлечен в хаоса и подложен на разложение… Трябва да се разбере, че възвръщането в хаоса е преди всичко неизразимо болезнено… Нека тъй предупреждаваме хората, че даже от материална страна предателството е недопустимо. Предателят не само осъжда себе си, но заразява широки слоеве наоколо си, внасяйки огнени бури… Няма малко предателство, то е велико в злото и против Мирозданието.“ (М.)
VII
„По планинските пътища не може да се върви нито надясно, нито наляво, а само направо. Не можеш да скочиш в пропастта, нито да се изкатериш по отвесната скала — пътят е един и отгоре се вижда накъде води.“ (М.)
Едва ли някой си представя, че трябва най-първо да преодолеем слабостите си, а чак подир туй да развием достойнствата. Ала неправилно е и да се мисли, че превъзмогнатите недостатъци автоматично ще се заменят от чертите, присъщи на духовно издигнати същества. Всеки от нас познава хора, ползващи се с реномето на „добри“ или „не лоши“, но които едва ли ще ни мине през ум да сочим като духовно издигнати. Качествата, също като недостатъците, са различни по стойност и това, че примерно, сме честни в деловите си отношения или добродушни, или отзивчиви още не означава, че сме отишли много напред по пътя на еволюцията.
А защо е нужно да отиваме чак толкова напред? — ще запита човекът без амбиции, приближил се към Учението с единствената надежда, че то ще му помогне да се измъкне изцяло или отчасти от житейските си бъркотии. Разбира се, съвсем не е необходимо, поне за този, който не чувства такава нужда. Нещо повече, трудностите, рисковете, заплахите могат да изчезнат лесно и изведнъж за нас, стига да си заровим главите в пясъка.
Лесно и изведнъж, наистина, ала само за късо време. Ние най-често тъкмо това и правим — заравяме си главите в пясъка, като се крием от очевидното в суетните грижи, в материалните стремежи, в тръпката на страстите. Само че — за късо време. Защото законът и закономерното развитие са неотменими. Отменими сме ние, когато се изправяме срещу закона. И тъкмо това е насъщното, което следва да разберем: че освен нас и нашите лични стремежи, съществува и неумолимият закон на еволюцията. И че нашето собствено съществуване зависи само от това — дали ще вървим по посока, очертана от неумолимия космически развой, или ще тръгнем срещу него, за да бъдем смачкани и отхвърлени в хаоса.
Именно затуй проблемът на нашето развитие е съдбоносен проблем, проблем на собствените ни интереси, а не второстепенен въпрос, който може да занимава само любителите на духовното самоусъвършенстване. И указанията, които ни дава Учението, са отражение не на някаква религиозно-етична догма, а на висшия закон на Целесъобразността — онзи верен компас, който толкова много хора търсят, а само малцина намират.
„По-добре да се отива към съня с молитва, отколкото с проклятие. По-добре да се започва деня с благословение, вместо с ожесточение. По-добре да се приема храната с усмивка, отколкото с ужас. По-добре да се пристъпва към труда с радост, отколкото с униние.“ (М.)
Даже прагматикът, който оценява всичко според практическия резултат и материалната полза, би следвало да разбере, че самоусъвършенстването е необходимо дори като практическа полза и като материален резултат.