В едно свое писмо Елена Рьорих забелязва, че без търпението „е невъзможно да започне самоусъвършенстването. Търпението лежи в основата на всички достижения, затова то е и най-голямото качество.“ Сполуките няма да дойдат вкупом и изведнъж. Преди тях ще има неизбежни несполуки. Не следва да ги приемаме безучастно, обаче не следва и да се дразним. Трябва да гледаме на тях като на поуки за бъдещето, да виждаме в тях какво още не ни достига и да умеем — без да се самообвиняваме и самонаказваме — да бъдем безпощадни в самооценките си:
„Към кого трябва да се отнесеш особено сурово? Естествено, към самия себе си. Как следва да се носи Учение-то? — Насаме. Как да се премине между лицемерието и нахалството? — Не край външни свидетели, а като си бъдеш сам съдия! Всеки сам тачи своето достойнство, всеки също тъй оценява бисера на съзнанието си.“
„Трябва да умееш пред себе си да носиш Учението, като последен огън, като последна храна, като последна влага. Трябва да проявиш обич и грижливост като към последна възможност.“ (М.)
Без овладяване на търпението ние няма да стигнем и до самообладанието, а без самообладанието е невъзможно да продължим към висшите стадии на самоусъвършенстването. „Самообладанието — изтъква Учителят — е твърде сложно качество. То се състои от мъжество, търпение и състрадание. Но мъжеството не трябва да преминава в гняв, състраданието не трябва да граничи с истерия и търпението не бива да бъде лицемерие. Тъй сложно е самообладанието, обаче то е неизбежно нужно при навлизане във Висшите светове. Следва твърде грижливо да се развива това синтетично качество.“
Самообладанието е преграда срещу променливите настроения и срещу неблагоприятните странични влияния. Човек понякога се чувства обладан от безпричинна умора, апатия, съмнения в смисъла на предприетата работа, изкушение да прекрати или да отложи започнатото. Такъв човек е като кола, за която не знаеш ще успееш ли да запалиш мотора, а ако го запалиш, не си сигурен докога ще работи. С подобна кола е неразумно да се тръгне на път, а още повече — на дълъг път.
Трябва да бъдем неподвластни, както на емоционалните капризи, така и на насрещните пространствени въздействия и в същото време трябва да бъдем винаги готови да приемем благотворните мислени послания и да ги превърнем в дела. Това състояние на готовност, наподобяващо работата на приемник, настроен на определена вълна, е резултат на настойчивост и търпение, то не се получава изведнъж.
„Постоянната готовност е качество, което трябва да се създава. Готовността не е нервен порив, не е временно напрежение, готовността е хармония на центровете, винаги открити за възприятие и въздействие. Човекът, изпълнен с хармония, винаги получава и винаги дава. Същността му винаги укрепва в непрестанен ток. Няма даване без получаване. Да се прекъсне такъв ток означава смърт на движението. Всезнаещият ще бъде и вседаващ.“
„… Постоянната готовност е продукт на здрава психическа енергия.“ (М.)
Трябва добре да разберем думите: „готовността не е нервен порив“. Защото Учителят често говори за напрежение и понякога това понятие се възприема в смисъл на изкуствено напрягане. Ние знаем от опит, че изкуственото напрягане, освен дето е съпроводено с неприятно усещане, но не е и добър помощник в работата. То пречи на ясната мисъл и на спокойното действие, без да говорим за туй, че предизвиква безполезно изтощение. („Всяко прекомерно напрягане би противоречило на хармонията.“ М.) „Напрежение“ следва да се разбира точно в смисъла на аналогичния термин в механиката — като интензивност на вътрешните сили. И значението на интензивността в духовния ни живот не е много по-различно от проявите й във физическия свят. Напрежението означава повишен магнетизъм, а повишеният магнетизъм означава на свой ред обилен приток на енергия. С други думи, то не изтощава, както обикновено се мисли, но подпомага натрупването на психическа енергия. Затуй и напрежението е винаги плодоносно, докато вялото състояние е всякога безплодно.
Възприемането на Учението, както вече видяхме, няма нищо общо с показните церемонии и ритуалните посвещения. Живата Етика се опира на естествеността и простотата. Но естественост не значи разпасаност и простота не означава принизяване. В работата ни върху Учението и в мисълта ни към Учителя трябва да има сериозност и уважение. Не защото нашето уважение е толкова нужно някому, а защото е необходимо на самите нас. Смисълът на самоусъвършенстването е да се издигнем до висотата на Великите принципи, а не да снизим тия принципи до личното си ниво. Да ги обсъждаме с пренебрежението, с което обсъждаме проблемите на всекидневието, да внасяме в сериозния разговор неуместни шеги, това означава да обезсмисляме и Учението, и собствените си усилия да се приближим към него. На този въпрос е посветен един параграф от „Община“, който ще цитираме почти изцяло: