„Говоря за обичта не отвлечено, а като физиолог. Смятам, че ако необходимостта е двигател, то обичта е просветител.“ (М.)
Споменаваме за доверие и за обич като за две неща, но в отношението ни към Учителя те са едно и също чувство, онова пламенно чувство, което при достатъчно устремление, ще предизвика съответен отзвук от страна на Учителя и така между ученик и Ръководител ще се установи онази жива сърдечна връзка, наричана „Сребърна нишка“. Тази връзка не се установява лесно, ала веднъж установена, тя завинаги ни дарява сили и закрила, защото е нетленна. И тежко на онзи, който, получил Сребърната нишка, се окаже недостоен за нея и предизвиква прекъсването й. Той ще понесе възможно най-тежката съдба — съдбата на предателя. Именно затуй Сребърната нишка не се дава прибързано. Именно затуй самите ние следва да се уверим в качествата и възможностите си, преди да се устремим към нея.
„Сребърната нишка е символ на сияеща връзка и доверие. Представата за връзка може да бъде доведена до такава яснота, че нишката да бъде като осезаема. Образът на Ръководителя не ще ни изостави, както и свързващата нишка. Но волята е свободна, тя може да скъса струните на всяка арфа. Вече съм казвал как жално звучат завинаги разкъсаните струни. Наистина, даже в дима на най-ужасното обсебване се чуват стенанията на разкъсаните струни.“ (М.)
Дори без да сме напреднали особено по пътя на ученичеството, никой няма да ни запрети да се обръщаме мислено към Учителя или да носим образа му в сърцето си. Такова състояние на съзнанието може само да ни пречиства и да ускорява създаването на сребърната нишка.
Обръщението към Висшите Духове е прието от древността да се нарича молитва. Дали ще го назовем молитва, или мислено послание е без особено значение. По-важно е какво ще бъде неговото съдържание.
„Човек моли за прошка и не изменя начина си на живот. Човек скърби за нещастията си, но не изоставя ни една от привичките, довели го до състоянието на скръб. Ала само молитвата за прошка няма смисъл, ако не се съпровожда с поправяне на живота.“ (М.)
„Молитвата е възнасяне и възхищение. Молитвата, с която измолваш нещо за себе си, е по-късно явление. Как може човек да се моли за себе си? Сякаш Висшата Мъдрост не знае какво е нужно на човека!“ (М.)
За съжаление ние най-често се молим, за да се предпазим от нещо или, за да получим нещо, сиреч и в двата случая — от себичност. Подобни молитви са унизителни, без да говорим, че са и празно губене на време. Мислените послания следва да бъдат насочени единствено към Общото Благо. Колкото по-къси са — толкова по-добре. Още по-добре е, ако представляват не фрази, а една безсловесна идея и едно силно, излъчено към Учителя чувство. Именно в тоя смисъл Адептът говори и за известния мантрам АУМ:
„Защо да се произнася Аум, ако може да се каже молитва. Всъщност то е същото, само че по древността и изтънчеността си съзвучието Аум ще бъде по-силно по вибрации.“
Но и в този случай основното ще бъде духовното послание, съпровождащо нашия мантрам. Ако подобно послание липсва, или ако то е вяло и незначително, произнасянето на Аум в най-добрия случай ще има стойност на дихателно упражнение. Именно затуй споменахме и за предимствата на безсловесната мисъл. Думите имат тази слаба страна, че бързо се заучават наизуст, а подир туй започват и механически да се повтарят, все по-опразнени от съдържание.
Колкото повече живеем с мисълта за Учителя, толкова повече той ще заема наистина реално място в живота ни. Това ще бъде и пътят към естествената ни връзка с Адепта, която ще се установи неусетно и за самите нас, просто, действително и без всякакви чудеса. В Живата Етика дори се споменава, че стига да желаем, бихме могли да предвидим в дома си един стол за Учителя в някой спокоен кът. Тази битова подробност съвсем не означава, че Учителят без друго ще ни посети във видим образ, а още по-малко във физическо тяло, но тя не е и случайна. Адептът може и да не се нуждае особено от нашия стол, но този стол означава, че домът ни е отворен винаги за Адепта, а в такъв дом няма място за нечистотия в обстановката и в отношенията.
„Мястото на Учителя в най-добрия ъгъл не е суеверие. Това е мястото за поканения на трапезата. Той може да влезе всяка минута и ще покажат, че са го очаквали. Този постоянен знак на очакване и готовност е като зов в отворения прозорец. Сред съзиданията и битките да оставим време и за мигновена усмивка.“ (М.)