Поривът към обновление през 70-те години се изразяваше отпърво именно в този външно невинен стремеж за леко изместване на акцентите от папагалското повтаряне на опразнени от съдържание формули за човечност и красота, към възстановяване на техния истински първоначален смисъл. Целта на операцията обаче не бе трудна за отгатване и троглодитите на партийното мислене бързо разбраха това, което някои днешни коментатори се правят, че не разбират. „Какъв реформатор е била тази Живкова, бе? — дразнят се те. — Ами че тя постоянно си служеше с комунистическа фразеология!“
Вярно, служеше си. Понеже по онова време някои неща нямаше как да се казват направо, а просто се подразбираха. И понеже не може да пледираш за мъдри спокойни решения, като крещиш „Долу царя!“ Особено ако царят в случая е собственият ти баща.
Споменавам Людмила Живкова не само защото по онова време тя бе начело на Комитета за култура, сиреч отговаряше официално за развитието на процесите в духовната сфера, а защото новаторската й роля далече надхвърляше обичайния административно-управленски стил на ръководство. „Людмила Живкова — както ще заяви по-късно Святослав Рьорих, — е единственият в XX век държавен деец, видял в Живата етика огромните възможности за усъвършенстване и одухотворяване на държавния строй чрез културата и високата философска мисъл“.
Делото на Людмила стана пресечна точка между въжделенията на една необичайна личност, дълбоко предана на благородния си идеал, и напреженията, натрупани в духовния ни живот от онзи период. В прелома, белязал нейния житейски път, намери израз и копнежът на множество дейци на културата за изтръгване от диктата на идеологическите канони, от кодекса на задължителните отговори по всички житейски въпроси, от безпощадната принуда върху всеки творчески или просто човешки порив.
Днес, четвърт век по-късно, додето подготвях за печат настоящето ново издание на книжката си, изпитах искрено недоумение пред своята някогашна наивна надежда, че очеркът ми би могъл да види тогава бял свят. Единственото обяснение на тази просто душна надежда бе самоотверженото поведение на Людмила. Тя вече на практика беше доказала, че с политическото си влияние и с упорството си е в състояние да реализира неосъществими до вчера неща. Няколко месеца по-рано бе ме помолила да преведа някоя от книгите на Николай Рьорих, слабо познат у нас и то като отявлен мистик. Преведох сборника стихове „Писмена“ (носещ в първото си издание красноречивото название „Цветя от градината на Мория“). Невероятно, но факт — книгата веднага бе публикувана. Приготвих и монография за живописта на Рьорих. Монографията също излезе бързо от печат — едно луксозно, според тогавашните критерии, издание, съпроводено с предговор от Живкова.
Пък тя организира голяма изложба от картини на Николай Рьорих, а също научна сесия, посветена на делото му като мислител и художник.
Днес всички тези инициативи изглеждат естествени и обикновени. Толкова обикновени, та по правило биват забравяни или пренебрежително отминавани. Но в онези години те изискваха от Людмила да поема съответни политически рискове, включително риска да влезе в конфликт с баща си. Което в крайна сметка и стана.
Подир споменатите по-горе инициативи съвсем логично беше да помислим и за обнародване на някои произведения от поредицата „Агни Йога“, а също и на встъпителен очерк, чието написване бе възложено на мен. Вече съм разказвал историята на това нереализирано начинание, тъй че тук ще спестя излишните подробности. Отпърво Живкова възприе с ентусиазъм идеята, но по-късно реши, че не бива да бързаме, че сега не е моментът и трябва да почакаме. Подозирах, че разговорите ни се подслушват и бях убеден, че беше й даден настойчивият съвет да си опича акъла и да внимава какви ги върши.
Междувременно бях вече написал встъпителния си очерк, който на практика се оказа встъпление към едно тягостно дългогодишно мълчание, чак до 1991. Людмила за една нощ го прочете и с обичайния си оптимизъм отсече, че трудът ми не е отишъл напразно и че очеркът без друго ще излезе, щом като му дойде времето. Само че когато това време наистина дойде, Мила отдавна вече си беше отишла.
Машинописът ми, озаглавен първоначално „Учителят и Учението“, бе изваден през 1991 от чекмеджето, отупан от праха и лекомислено издаден от Николай Петев в тираж, който днес би изглеждал направо фантастичен. Книгата, озаглавена вече „Тайното учение“, се изчерпа бързо, вероятно поради обстоятелството, че родният пазар още не бе пренаситен от стотиците далеч по-привлекателни съчинения на чуждоземни автори.
Изобилието и разнообразието на всевъзможна литература, предлагана днес на читателите, е наистина едно от големите завоевания на обществото ни след промяната. За жалост, както често се случва, доброто има и свое опако. Цената на книжната продукция отдавна вече драстично се разминава с финансовите възможности на масовата публика. Също тъй неприятно, макар и неизбежно е, че част от тази продукция едва ли си заслужава да бъде купувана. Това важи и за не малко образци на тъй наречената езотерична литература. Злоупотребявайки с обичайното любопитство към свръхестественото, всевъзможни самозвани йоги, гуру или професори по окултни науки спекулират с порива към една спасителна вяра, подменяйки я с пошлостите на суеверието. Така сред комерсиалната врява на различните лъжепророци заглъхват спокойните и ведри гласове на истинските апостоли на правдата и доброто.