Още веднъж червена мъгла падна пред очите ми. Трябваше да овладея гнева си повторно. Беше гняв, тласкаш към убийство, но Земянина бе вече обречен. Не можех да си позволя да му причиня каквото и да било зло.
Видя, че се боря със себе си и меко поясни:
— Не исках да изрека светотатство. Колкото до боговете на Небесата, мога да ти кажа само, че не зная нищо повече от теб. И в моя свят, както и в твоя, хората ги търсят, откакто свят светува. Някой мислят, че са ги намерили, но според повечето — не са.
Гласът от машината идваше към мен сякаш от огромно разстояние:
— Желая ти успех, Полър. Надявам се, да намериш каквото търсиш.
После сподели, че се чувства твърде уморен, за да продължим разговора. Виждах, че е така. Дори самото вдишване представляваше трудност за него. Устните му трепереха от умора, а очите му имаха стъклен, смъртен блясък.
Отидох при Трайбън и като внимавах да не преиначавам нещата, му преразказах думите на Земянина колкото се може по-добре. Трайбън слушаше мълчаливо, кимаше и от време на време драскаше по някоя малка диаграма в меката пръст. Понякога ме спираше и ме молеше да повторя. Не изглеждаше смутен, нито разтревожен, нито разстроен. Този негов странен мозък изглежда попиваше всичко с радост и лекота като гъба.
— Много интересно — кратко заключи той. — Много, много интересно.
— Но какво означава? — недоумявах аз.
— Означава, каквото означава — усмихна се с палавата си усмивка Трайбън.
— Че колония от Земяни живее сред боговете?
— От всичко, което знаем, боговете може би са Земяни — обобщи Трайбън.
Смутен и учуден поклатих глава.
— Как можеш да кажеш такова нещо, Трайбън? Дори само да допуснеш тази възможност е вече богохулство!
— Той е бил на Върха. Ние не. Не е видял богове — само Земяни.
— Но това означава…
— Ние трябва да се качим горе и да видим сами, нали? — предизвикваше ме той. — Нали, Полър?
РАЗКАЗЪТ на Земянина отново пробуди у мен желанието да стигна Върха, за да му покажа боговете, които той не бе успял да види — от една страна, а от друга — нетърпението на Трайбън да завършим изкачването, защото той отново бе възпламенен от предишното си любопитство. Дадох заповед да напуснем лагера и да подновим изкачването.
Докато пълнехме съдовете с вода, Малти Лечителката дойде при мен:
— Полър, твоят Земянин е много слаб.
— Зная — съгласих се аз.
— Очевидно не можем да го вземем с нас. Няма сили да върви, трудно приема храна. Ясно е, че няма да издържи дълго.
— Какво говориш, Малти? Още днес ли ще умре?
— Не днес, но скоро. След няколко дни, най-много след седмица, вероятно. Няма начин да го излекуваме. Твърде е немощен, а освен това не познаваме строежа на тялото му. Ако наистина искаш днес следобед да поемем нагоре, Полър, налага се да му заделим храна и да тръгнем без него или да останем още няколко дни — да го изпратим и погребем, както е редно — и тогава да продължим.
— Не — отсякох аз. — Достатъчно дълго стояхме тук. Тръгваме днес. А аз обещах, че ще го кача на Върха и ще го предам на приятелите му — Земяни. Ако трябва ще го носим през целия път.
Тя сви рамене и отмина. Малко по-късно го посетих. Беше в лошо състояние, изглеждаше по-зле от преди, много по-зле. Кожата му бе станала като хартия, а капки пот обливаха челото му. Трепереше от глава до пети. Не можеше да фокусира погледа си и гледаше някъде край мен, сякаш стоях зад себе си. Но успя да сподели радостта си, че най-после продължаваме и отново ми благодари сърдечно за всичко, което съм направил за него. Надяваше се да издържи достатъчно дълго — увери ме той, за да бъде отново със своите спътници на Върха. Искаше само това — да ги види отново преди да умре.
От клупа, с който го теглехме нагоре по скалата, направихме носилка: двамина силни щяха да го носят. Тиса направи заклинание за небесна магия, за да задържи още малко духа му в тялото, а Джека и Малти, след дълго съвещание, му дадоха отвара от някакви събрани наблизо треви. Предположиха, че евентуално може да му помогне, във всеки случай нямало да му навреди. Сигурно е било нещо горчиво, защото докато пиеше, направи гримаса на отвращение, но по-късно потвърди, че се чувства по-добре и вероятно беше така.
По малкото възвишение пред нас се виеше пътека — изглежда щеше да ни изведе на склона на планината и ние отново поехме нагоре. Спомнихме си за началото на нашето Поклонение, защото ни заприлича на тръгването от селището. Много скоро приятно залесената долина, станала ни близка като роден дом, където лагерувахме в мир и спокойствие дни и седмици, изчезна зад нас. Започнахме да криволичим нагоре по планинската пътека към една студена, скалиста страна, съвършено непозната за нас. И още веднъж отпред се издигна колосална каменна маса — почти запълваше небето точно като в първите дни от нашето изкачване.