В онези далечни дни нашето простодушие ни пречеше да допуснем, че тъй наречената Стена бе само подножието на Коза Сааг, но сега вече разбирахме, че огромния надвиснал връх, по чийто най-ниски оголени скали се движехме, е всъщност последното предизвикателство и цел на нашите въжделения.
По склоновете на планината ни очакваше — скоро щяхме да се убедим — гъсто населена земя. Новите земи, в които навлизахме, ни откриха, че неизброими Кралства се редуват едно след друго и аз едва ли ще мога да ви разкажа за всяко — толкова много и разнообразни са те. На най-отдалечения и висок връх се бяха установили стигналите чак дотук Пилигрими, бяха се заселили, разплодили и умножили. Скоро точно тук, под дома на тези, които смятахме за наши богове, видяхме Кралства от всички страни. Стори ми се, че всяко от множеството Кралства на Стената, въплъщава някаква поука за Пилигримите, които трябва да преминат през тях. Същото, разбира се, бе вярно и за Кралствата на Кавнала, на Сембитол, на Квуз. Но в най-високите части на Стената Кралствата бяха тъй многобройни, че човек се нуждае от десет живота, за да открие и разбере поуката, която му предлагат и пак няма да обхване дори частица от цялото.
Различна и странна участ ни очакваше в тези Кралства, докато само шепа оцелели от нас направят последните крачки до Върха.
Но нашия Земянин не беше от тях.
Той завърши своя път точно когато пресичахме една от най-населените територии в планината. Водех колоната и изучавах пушека от селищата недалеч по пътеката, когато Кат Адвоката изтича напред:
— Най-добре е да дойдеш.
Той лежеше на гърдите на Гали и трепереше конвулсивно. Джека и Малти се бяха надвесили над него, встрани Тиса изричаше заклинания, а Трайбън го наблюдаваше мрачно от разстояние. Беше очевидно, че нито успокояващото присъствие на Гали, нито отварите на Лечителите, нито магьосничеството на Тиса щяха да помогнат. Животът напускаше Земянина толкова бързо, че можехме да видим как душата му се рее над главата му като издигаща се пара. Когато се приближих до него, очите му се обърнаха назад и той изстена леко.
Наведох се:
— Земянин? Земянин, чуваш ли ме?
В този последен миг, когато бе застанал на прага на вечността, исках да го попитам дали ми бе казал истината за обитателите на Върха, когато твърдеше, че е видял само Земяни и не е открил богове. Но вече нямах възможността да го питам нищо. Малката кутийка, с която ни говореше, се бе изтъркулила от ръцете му и лежеше ненужна в тревата. Дори да беше в съзнание, сигурно нямаше да ме разбере, нито пък аз него.
— Земянин!
Той трепна за последен път и остана неподвижен с разперени пръсти на вдигнатата към небето ръка, към Върха, където бяха неговите спътници. Погледнах протегнатата ръка с изпънати нагоре пръсти. Бяха пет, както ми се стори още в началото — с палец от едната страна, но от другата нямаше нищо, дори знак, че някога е имало такъв и други четири, подредени по обичайния начин. Взех тази странна ръка в моята и я задържах за момент, после я поставих върху гърдите му, сложих другата му ръка отгоре — да се кръстосат и затворих очите му.
Обърнах се и Трайбън ми довери:
— Преди малко се опитах да поговоря с него за боговете и Земяните, за да ми каже още нещо, което е видял и знае. Разбирах, че е единственият ни шанс. Но той беше отишъл вече надалеч и не можеше да говори.
Усмихнах се. Трайбън винаги е бил моята друга, по-разумна половина, мислеше за същите неща, но все преди мен. А този път беше твърде бавен.
Дойде Киларион:
— Ще изкопая гроб. Тук почвата не е много твърда. А и има много скали за могила.
— Не — отклоних го аз. — Никакъв гроб, никаква могила.
В този момент ми хрумна идея, вероятно безумна, породена от разредения въздух на високото място. Огледах се.
— Къде е Талбол? Доведете ми кожаря. И Нарил Месаря. Също и Грисиндил Тъкачката.
Те дойдоха и аз им обясних какво искам.
Взираха се в мен, сякаш си бях изгубил ума, а може би наистина бях, но им казах, че съм обещал на Земянина да го заведа при неговите приятели горе и независимо от всичко, ще спазя клетвата си. И така, те отнесоха тялото на Земянина встрани и започнаха да работят по него. Нарил го изпразни от вътрешните му органи, видях как Трайбън наднича с учудване. Талбол, като истински Кожар, обработи кожата с билки, набрани край пътя, после Грисиндил напълни празното тяло с ароматни треви, предпазващи от гниене, парчета плат и други леки неща за запълване и накрая Нарил заши прорезите. Отне ни три или четири дни. Лагерувахме като се стараехме да останем незабелязани за обитателите на Кралството точно над нас. Когато всичко това бе извършено, Земянина лежеше в направения хамак като заспал, но, когато го повдигнахме, той практически не тежеше никак и ние го понесохме, без каквато и да било трудност. Тъй като беше Земянин, а дори за най-недосетливите между нас беше ясно, че Земянина е същество напълно различно, не чух някой да възрази за стореното. Кой можеше да каже какви са погребалните обичаи на Земяните? Естествено, не бяхме длъжни да го погребем, както погребваме нашите — с молитва и всичко останало.